Материал: злато
Размери: тегло 12,500 кг
Местонахождение: НАИМ при БАН
Местонамиране: с. Вълчитрън, Плевенско
Датировка: XIV - XII в. пр. Хр.
С Вълчитрънския златен сервиз е прието да се бележи началото на тракийската торевтика (умение за обработка на метали).
Съкровището е открито случайно през 1928 г.
Комплектът, достигнал до нас, се състои от 13 предмета, но едва ли някога ще се разбере точният брой на откритите съдове:
- един голям киатос (чаша с дръжка)
- три малки киатоса (чаши)
- два големи диска
- пет малки диска
Изработен от 22-каратово злато с общо тегло 12,500 кг., дискусиите около датировката му продължават от момента на влизането му в обсега на науката, а границите се колебаят в един много широк диапазон между последната фаза на Бронзовата епоха, определена за Тракия между 1600 и 1200 г. пр. Хр., и началото на Желязната, т. е. в границите между 1600 и 800 г. пр. Хр. Най-сериозно за момента изглежда поставянето му в края на Бронзова епоха – 12-11 в. пр. Хр. – времето, което се свързва с Троянската война и с Тракия на легендарните, царе жреци, певци и учители Орфей, Тамирис, Линос, Евмолп, Залмоксис, Терей, Финей, Ликург, Диомед, Резос.
Тази датировка е постигната чрез обстоен анализ на всеки отделен съд и на комплекта в неговата цялост. Трябва да се има предвид, че датата се отнася до времето на направата на сервиза. Допуска се обаче той да е бил в употреба няколко века преди да бъде заровен (ритуално?) в земята.
С откриването си, Вълчитрънската находка поставя множество въпроси. Сред тях едни от най-дискутираните са: къде е добивано златото; къде е изработен сервизът; от кого е изработен и др. Разбира се, основният въпрос ще си остане относно предназначението му, около който в научната литература има редица тези, както и около принадлежността му.
По отношение на датата и мястото на направата му не помага особено обстоятелството, че ателието, в което е бил изработен, очевидно е разполагало с отлични майстори, които великолепно владеят техниката на коване, занитване, на леярство, на получаване на сребърен варак, смесването на сребро със сяра, познаването на сребърния припой и др. Така обаче се постига изводът, че съдовете са дело на работилница, разполагала с дълги традиции в това производство. Проблем е, че не са открити други съдове със същата форма и украса.
Особено внимание в литературата е отделено на използването на примитивния струг, с който са изработени дъната на киатосите/чашите и кантароса. Методът е установен чрез откритите в Кавказ златни и сребърни чаши, датирани в средата на 2. хил. пр. Хр. Явно е, че макар и кратко служил, признат за едно от най-големите технически постижения, примитивният струг е използван в торевтиката в един достатъчно широк географски ареал, в който се забелязват два основни центъра за производство на изделия от благороден метал – Кавказ и Егейският свят с Крит и Микена. Изследователите отбелязват, че техниката на изчукване на дръжките на матрица и занитването им за тялото е засвидетелствана в шахтовите гробници в Микена, като е отбелязано и вероятното ѝ заимстване от там.
При украсата на големите дискове е използвана технологията на инкрустация на метал върху метал, добре позната в Егейския свят и Египет и по-слабо засвидетелствана на север от р. Дунав. Но комбинацията при Вълчитрънските дискове – инкрустация на сребро върху злато до момента се знае само от един-единствен паметник от древността – трона на Тутанкхамун. Там с тази техника са изобразени дрехите на фараона и неговата съпруга Анкхсенпамун.
Точен паралел на кантароса от Вълчитрън, макар и с по-малък размер, е откритата случайно чаша от Крижовлин, северно от гр. Одеса. За съжаление находката не е документирана по времето на откриването ѝ. Публикувана е едва през 1981 г. и не е известно нищо около археологическия контекст, което, освен относно разпространението на формата и начина на изработка, не може да даде никаква допълнителна информация.
Същият размер кантарос, подобен на този от Украйна, е открит и в Ръдени, Румънска Молдова. Находката от Ръдени за съжаление не е много ясна поради фрагментарното състояние на съда.
Формата на киатосите/чашите открива аналози единствено и само в глинени образци. При разкопките на т. нар. Дворец на Нестор в Пилос са открити глинени чаши, които са абсолютно еднакви по форма с тези от Вълчитрън.
Част от изследователите, въз основа именно на Вълчитрънския сервиз, обръщат особено внимание на родството (не на тъждеството) с Микена. Кръстосаните лабриси, които някои от тях виждат в бронзовите подложки на дисковете, украсата на големите дискове, както и дръжките им се разглеждат като комбинация от елементи, типични за Егейската цивилизация в нейния критски и най-вече микенски вариант. Но трябва да бъде отбелязано, че в Микена предметите се изработват от тънки златни листове. На практика от там е непозната направата на масивни златни екземпляри, подобни на тези от Вълчитрън. Затова и не може да се говори смело и категорично за производство на предмети от благороден метал в определен Егейски център. В същото време, в чисто техническо отношение, аналози има в двата други водещи центрове на Стария свят – Египет и Кавказ. Така на този етап може да се обобщи, че съкровището е изработено в район, където Егейското влияние е не само силно, но и продължително.
Този извод съвсем естествено довежда до въпроса относно формите и начините, по които са се осъществявали културните контакти на ранните траки с по-близките или по-далечни техни съседи, т. е. относно движението на идеите и концепциите в етнокултурните общности. Погледнато в този аспект, кавказките или египетските елементи не бива да са изненадващи. Вероятно майсторите-торевти са познавали най-добрите постижения на водещите ателиета, но в същото време са работели по местна поръчка. И така, постепенно стигнахме отново до началото – на кого е принадлежал и за какво е служел Вълчитрънският сервиз?
Счита се, че серизът от Вълчитрън е едно от най-сигурните свидетелства за наличието в Тракия през Бронзовата епоха, т.е. към средата на 2. хил. пр. Хр., на институцията на царете-жреци, чиито функции са били ако не идентични, то сходни на тези от Минойския Крит (откъдето можем да си припомним събирателния образ на митичния цар-жрец Минос) или Микена. Сигурно е, че златният сервиз е поръчан от владетел, притежаващ власт, огромна икономическа мощ и необходимите средства, за да си разреши както поръчката, така и притежанието на този комплект предмети, достигнал до нас в 12,5 кг злато. Общият вид на сервиза и неговият характер не оставят никакво съмнение в ритуалното му предназначение в един политически център, подобен на критски или микенски.
Очевидно е, че сервизът е бил в употреба дълго време преди полагането му в земята. Едно от косвените доказателства за това е, че киатоси/чаши тип Вълчитрън са копирани дълго време от майстори-грънчари. Според археолозите те са един сериозен процент от керамичния инвентар на Ранножелязната епоха (11. – 9. в. пр. Хр.) в Северозападна Тракия, където са открити екземпляри, идентични по форма и размер.
Златното съкровище от Вълчитрън е паметник свидетелство на една цяла епоха от формирането и развитието на тракийската култура. От момента на влизането на сервиза в полезрението на науката, неговото определяне като ритуален се дължи изключително на триделния съд, състоящ се от три успоредни капковидни елемента, съединени с тръбички от електрон. По този начин течността свободно преминава от едното съдче в другото на принципа на скачените съдове. Може да се допусне, че именно триделният съд е центърът на сервиза. Позицията му в комплекта е, че чрез него, от една страна, се формулират проблеми, а от друга, се правят опити за изясняването им. Този съд без аналог до момента възбужда множество спорове в научната литература, където са представени и опити за възстановяването на капачетата на трите капковидни елемента във формата на водоплаващи птици. Много скоро след това тази иконография е свързана с представата за Северния Аполон, който се явява в страната на Хипербореите в образа на лебед – символ на захождащото слънце преди скриването му във водата.
Сервизът от Вълчитрън безспорно е част от култови практики, вероятно свързани с Великата богиня. Тройният съд предполагаемо е служел за възлияния, които извършвал главният жрец, обслужващ култа. Като такъв той трябва да е притежавал онези инсигнии на властта, които са разпознаваеми още от инвентара на Варненския некропол. Допуснато е, че тройният съд, от гледна точка на културната история, обвързва създателите си и онези, които са си служели с него, със създателите и притежателите на царско-жреческите знаци на властта от Варненския некропол, от една страна, и с ранните тракийски царе поне до 7. – 5. в. пр. Хр.
Прилика в знаците на царската власт се установява и между Вилчитрънския сервиз и калъпите за изливане на парадно и ритуално въоръжение от Побит камък, Разградско. Открити случайно, те са датирани най-общо в Късната бронзова епоха, или между 16. – 14. в. пр. Хр. Калъпите дават почти пълна представа за начина на отливане на различни типове бронзови изделия: брадви, мечове и върхове на скиптри.
Скиптрите, отливани с намерените край Разград калъпи, са украсени с канелюри, които към петата образуват рибя опашка. Върховете им са спирално извити. Тези скиптри, които се различават съществено от по-късните символични брадви и брадви амулети, са определени от проучвателите като атрибути на религиозна и политическа власт. В своето изключително изследване върху Вълчитрънското съкровище Ив. Венедиков прави връзка между украсата на скиптрите и на дръжките на кантароса и на киатосите (обр. 1, обр. 2), както и между калъпите за отливане на върхове и дръжките-луковици на дисковете от сервиза (Venedikov 1987). Основно внимание заслужава калъпът за отливане на връх с луковична форма, аналогична на тази на луковиците от дисковете във Вълчитрънския сервиз.
Към същата епоха се отнася и група изолирани към момента паметници – каменните плочи от Разлог (обр. 1, обр. 2, обр. 3). Открити случайно, те иконографски стоят много близо до микенските надгробни плочи, но на практика нямат паралели в Тракия.
Вълчитрънският култов сервиз, калъпите за изработване на бронзови царско-жречески инсигнии от Разград и плочите от Разлог са част от културата, с която Ранна Тракия влиза като пълноправен участник в Егейския културен кръг. Те показват наличието на контакти между Тракия и Егеида, но и запазването на един самостоятелен и оригинален облик в раннотракийската култура. Много е важно да се отбележи, че Вълчитрънският сервиз представя запазване на традиции от Късната бронзова епоха в изработката на изделия от благороден метал и през 1. хил. пр. Хр. в земите между Стара планина и р. Дунав. В този район са открити емблематичните за тракийската култура съкровища от Борово (Русенско), Летница и Луковит (Ловешко), Рогозен (Врачанско), Якимово (Монтанско). Вероятно не става дума за случайни съвпадения, а преди всичко за жизненост на една традиция от епохата на златния сервиз.
От гледна точка на историята на изкуството съкровището от Вълчитрън има още едно огромно достойнство – неговата орнаментална украса предизвестява появата на Геометричния стил в Тракия. Геометризацията е с дълбоки корени в Ранна Тракия още от Къснобронзовата епоха. На тази основа се развива и геометризмът през желязната епоха, който се отличава със свои характерни особености.
Ружа Попова
Литература
Миков, В. 1958: Златното Вълчетрънско съкровище. София.
Венедиков, Ив., Т. Герасимов 1973: Тракийското изкуство. София.
Дзис-Райко, Г. А., И. Т. Черняков 1981: Золотая чаша Вылчетрынского типа из северо-западного Причерноморья. – СА 1, 151-162
Бонев, А. 1988: Тракия и Егейският свят през втората половина на ІІ хилядолетие пр. н. е. (= Разкопки и проучвания 20). София.
Фол, В. 1993: Скалата, конят, огънят. София.
Бонев, А. 2003: Ранна Тракия: формиране на тракийската култура - краят на второто-началото на първото хилядолетие пр. Хр. (= Разкопки и проучвания 31). София.
Blegen, C., M. Rawson 1966: The Palace of Nestor at Pylos in Western Messenia, Vol. 1.2. Cincinati – Princeton.
Venedikov, I. 1987: The Vulchitrun Treasure. Sofia.