Орфей 

Планински певец и поет, лечител, музикант и пророк. Старогръцката традиция му приписва основаването на Дионисовите и на Елевзинските мистерии, на мистериите от о. Самотраки, авторството на хероическата метрика, на астрологията, земеделието, на чудотворството. Сред учениците му са Херакъл, Мидас, Евмолп, Тамирис, Лин и Музей. Влиянието му се признава в Южна Италия и в Сицилия (Велика Гърция), но и по егейските острови и в Азия. О. е един от седемте мъдреци, създател на орфизма, чиято космогония и митология, отразени в т. нар. Орфически химни и други писмени свидетелства, са напълно различни от класическите елински представи за устройството на света. Тази разлика произтича от строго идеалистическите философски възгледи, които мнозина елински мислители обосновават и приписват на О., съгласно практиката на всяко учение да се митологизира.

Името на О. се споменава за пръв път от странстващия елински лирик Ибик към средата на VІ в. пр. Хр., във фрагмент, от който личи, че то е вече прочуто. Краткият текст се потвърждава от стапогръцката чернофигурна живопис, в която О. започва да се появява от втората половина на същото столетие. Още първите изображения на О. го представят като певец от Аполонов тип (увенчан с лавров венец и без брада), който стои на скала с лира в ръка, вперил поглед в слънцето, заобиколен от тракийски първенци, които лесно се разпознават по облеклото (голите им тела са наметнати със зейри, а на главите си носят лисичи шапки) и по архаичното си тракийско въоръжение (две копия). Елементите в сцената – елински (голото тяло) и тракийски (облеклото) показват идеята на вазописците да съчетаят родната среда на О. с постепенната елинизация на образа му. Тази елинизация се извършва напълно в края на ІV в. пр. Хр., когато в Александрийския музейон учените-филолози обработват митографски легендата за О. От тогава този персонаж намира трайно място в гръко-римската литература и в изобразителното изкуство и то предимно с трите най-известни епизода от митичния си живот – пътуването с Аргонавтите, неуспешния си опит да изведе любимата си от подземния свят (катабазиса на О.) и разкъсването на певеца от менадите на Дионис. През раннохристиянската епоха О. се превръща в хрисим пастир, носител на представата за т. нар. божи човек, пример и проповед на новия антиезически морал.

Родината на О. е Тракия. Етимологията на името е колеблива, но генеалогиите са показателни. Основните им версии локализират царската династия, от която О. произхожда, на три места по южнотракийското крайбрежие – източно от устието на Хеброс в район с център Такийския Херсонес; източно от устието на Нестос в район с център територията на киконите или по-късната Маронея; западно от устието на р. Стримон в район с център областта Пиерия и планината Олимп. О. е известен и като цар на одрисите, на бистоните, на едоните и др. Най-интересната генеалогия отрежда на О. родство с един от най-популярните митични царе – той е син на Ойагър, владетел на Тракийския Херсонес и на Калиопа, най-страшната от музите, внук е на Харопс, който въвежда самия Дионис в мистериите, след идването на бога от Азия. Други генеалогии съобщават различни имена на баща му, на майка му, споменават братя и сестри на О., както и негови синове. Освен прочутата Евридика, до О. има още две съпруги – едната е Агриопа, другата е анонимна. Във всички случаи обаче животът на О. протича в Тракия. В тази страна О. има ключова позиция в религиозното мислене на населението. Тази персонификация не се появява в домашните тракийски извори, но се въплъщава в идеята за владетеля – цар, жрец и бог, и за неговото обкръжение от последователи (посветени). Тракийският орфизъм изцяло се различава от елинския и като доктрина, и като мотивировка за социално действие. Образът на О. в Тракия не се интерпретира нито литературно, нито изобразително, но това се дължи на обстоятелството, че той се осмисля като чиста идея за божественост, въплътена в представата, че е син на слънцето и на Великата богиня-майка.

Този тракийски образ се появява под други имена, най-популярното от които е Залмоксис. Подобна практика – името на бога да е табу, е позната и другаде. Тя дори допринася идеята-образ да се вкорени дълбоко в съзнанието на носителите си. Това се случва и с О., който остава в словесната култура на тракийския палеобалкански субстрат и се предава на славяните-езичници. В балканския и в българския фолклор О. е планински овчар, но и певец, поет и герой-закрилник. Тези черти на древния митичен персонаж са най-трайно съхранени в устната традиционна народна култура на родопското население.

Ал. Фол†

Текстът е от Кратка енциклопедия. Тракийска Древност, С., 1993, 316, с. 204-205.