Писмени сведения за слънчеви врати

В Одисея е описано граничното пространство между света на живите и света на мъртвите. Знанието за него е привилегия на могъщата гиздавокоса магьосница Кирка, дъщеря на Хелиос, който за смъртните грее, и на океанидата Перса, родна сестра на Еет (Айет), на коварния цар и вълшебник (Hom. Od. 10. 135-139). Магьосницата Кирка учи Одисей как да стигне до входа на царството на Хадес и на Персефона и какви обредни действия да извърши, за да научи от тиванеца Тирезий как да се завърне у дома (Hom. Od. 10. 504-541). Кирка обяснява на Одисей, че не бива да се притеснява кой ще води кораба му към царството на Хадес: той само трябва да опъне платната и Борей ще застане зад кораба му. Той ще преплава Океана и ще достигне пустия бряг и свещения лес на Персефона от чернолистни тополи и неродовити ракити. На това място, до дълбок океански въртоп, Одисей трябва да закотви кораба и да навлезе сам в плесента на дома на Аид. Краят на пътя е при скала, където многошумно се сливат водите на Перифлегетон и на Кокит, които се вливат в Ахерон – ръкав на Стикс. В следващата песен Омир уточнява трасето към подземния свят и конкретните обредни действия. Входът към отвъдния свят е описан по-детайлно, когато Хермес отвежда душите на убитите от Одисей женихи в царството на Хадес – те минават покрай бялата скала, край океанските струи и през Слънчевите двери, където блуждаят душите – безпомощните сенки на мъртвите (Hom. Od. 11. 1-50).

Самата идея за Слънчевите двери като място, през което се отива в отдвъдния свят, е свързана с представи и вярвания от микенската древност. В изследването за микенските толоси O. Пелон стига до извода, че те са имали обредно значение, а не символично – отварянето им е означавало осигуряване на комуникация между света на живите и света на мъртвите, която се извършва чрез възлияния вътре в толоса, пред него или в страничното помещение (Pelon 1976: 371). В епоса и главно в лириката тези представи се запазват като poetic imagination, както се изразява Г. Над (Nagy 19922: 22).

Най-късно към средата на 2. хил. пр. Хр. се формира средиземноморската мито-поетична идея за бялата скала и за Слънчевите двери като вход/изход към отвъдното. Тя е неразривно свързана с култа към слънцето, поради което дверите, през които то преминава, са и на изток, и на запад. Западната посока обаче постепенно се утвърждава като посоката на подземния свят, както се вижда от Одисея (Hom. Od. 11. 21-22). Древната средиземноморска  представа за запада като посока на отвъдното и на смъртта (Nagy 19922: 237) преминава през Средновековието и е съхранена в югоизточноевропейския фолклор (Фол, Нейкова 2000: 80 с бел. 65).

Валерия Фол