Древният автор не само изрежда за яснота на елинските си читатели имената на тракийските божества с приблизителните им гръцки съответствия, т. е. съобщава техните преводи-означения, но и предава разликата между религиозните вярвания на владетелите, или по-общо казано - на аристокрацията, и на обикновеното население - на общинниците. Това, което също е сигурно е, че при политико-религиозната антитеза между разбиранията на благородниците и на останалите той влага и внушението за божествения характер на династическата власт, като идеологическо оправдание за господство.
Именно противопоставянето на „царския" култ на Хермес на останалите изредени божества бележи два пласта в тракийската религия. От края на VІ и особено през V - ІV в. пр. Хр., със стабилизирането на държавните организации, доктриналната идеология постепенно започва да отстъпва в социалната практика за сметка на търсенето и на реализирането на едно пряко подтисничество. Тя задължително има своето обществено-народностно равнище редом с елитарно-аристократичното.
Ето как, като насител на владетелски орфически белези, Хермес в пасажа на Херодот съвсем няма допирни черти с гръцкия си съименник психопомпос (водач на душите) и не олицетворява по негово подобие вярата в безсмъртието на душата, а в безсмъртието въобще. Той демонстрира за всички идеята за митичния родоначалник „първи човек" и „първи цар". Едновременно с това и след като тракийските династи започват генеалогията си с него, точно него населението обожествява и почита като бог в лицето на действителния си господар. Думата е за различни смислови равнища на разбиране, които са и доктринално степенувани, но са и социално адресирани.
Обожествяването на първенците на траките и вярата в царя-бог са важни, защото в религията им на преден план изпъкват фигурите на Великата богиня-майка, на Върховния урано-соларен и същевременно хтоничен бог и именно на владетелите, като обща негова земна персонификация. Впрочем идеята за плодородието и за многообразието на света, въплътена в женския образ, е видна от най-ранна епоха - още от времето на неолита (VІ хил. пр. Хр.). Тогава богинята се появява в голям брой култови статуетки и шества върху огромен географски ареал, който включва целия Европейски Югоизток и въобще района на Източното Средиземноморие
Присъствието й по-късно, от края на бронзовата епоха ХVІ - ХІІ в. пр. Хр., когато вече за местното население се налага наименованието траки, е закономерно явление. Тук тя е господарка над всичко и всички - всеобемна и всемогъща сила, която определя ритъма на живота, цялата пъстроцветна мозайка на действителността. Първоначално тя не е разчленена функционално, а като системообразуващо начало е просто Великата богиня-майка на траките и нея те честват в обредните си свещенодействия, при тържествените церемонии и празненства, при мистериите.
Макар и анонимна, богинята има многобройни лица. Това е естествено състояние за една религия, развита в безкнижовна среда, а ликът на върховната сътворителка се появява върху предмети на лукса и разкоша, присъства в ред украшения, в сервизи, следи ни с всезнаещи очи от обеци и ритони, от фиали и апликации. Персонифицираните възможности, които произтичат от задачите, поставени пред женското начало, й придават една многофункционалност и покриват всички сфери на дейност както в природата, така и в обществото.
Участието на великата повелителка е заложено в зачатието на нещата и се чувства навсякъде. Тя е силата, от която зависи вечния кръговрат на възраждането и на умирането, на новото пролетно обновяване на потенцията на земните недра. Всичко, което се ражда в природата, произлиза от нея и тя е тази, която стимулира растежа, закриля зверовете, но и се разпорежда в царството им.
Способностите на Великата богиня-майка не се изчерпват с господството над вегетацията, над животинския свят и лова. В Тракия тя е покровителка на хората и човешкия род, бди над плодовитостта и плодородието, пазителка е на домашното огнище, закриля жените майки и стопанки, но и девиците, на които предстои да се омъжат, хранителка е на обредите, с които избраниците се посвещават във вярата към нея, създателка е на онези, с които се извършва свещеното предаване на властта и въвеждането в божествен владетелски сан.
Когато древните автори говорят за нейното почитане от траките, те винаги се стремят да предадат името й с аналогични гръцки или латински съответствия - преводи-означения, за да са ясни за сънародниците си. По този начин за Полиен тя е Хера - господарка на тракийските племена кебрени и скайбои (скаи), и властва на Рескентийската, т. е. на Царската планина.
По думите на Херодот тя е Артемида - царица за тракийските и пеонските жени от зоната на Югозападна Тракия, които обвиват даровете си в нейна чест в пшеничена слама, за да стимулират плодородието. За Теопомп тя е дори Атина, повелителка и закрилница на едноименния полис, за която царят на одрисите Котис І от средата на ІV в. пр. Хр. дори пожелава да се ожени, та така да демонстрира политическото си могъщество над атиняните. Диодор твърди, че тя е Хестия, която пази дома и живия свещен огън в къщното огнище.
Независимо от наименованията - преводи-означения, които носи, те всичките обозначават най-вярната същностна характеристика на една Велика богиня-майка. Безименна - анонимна, тя присъства и върху множество изделия на тракийското изкуство, макар и да има свои локални имена-прозвища като Бендида, Котито, Брауро, Зеринтия, Хипта, Миза и др., та дори и неопределеното но красноречиво „Великата богиня" (Мегале теа). При всички положения те изправят пред качествената определеност на една и съща велика сила, която през различните епохи и съобразно отделните географски райони остава почти еднаква и се доуточнява във функционално отношение чрез имената, които носи.
Анонимността на всемогъщата владетелка, която има своите локални имена-прозвища, се разчупва едва през римската епоха. Тогава съвместно съжителство на тракийските с елинските и римските култове довежда до неизбежни взаимодействия. Върховната повелителка на траките постепенно се елинизира и романизира, приема образите на ред гръцки или римски богини, но никой не би се усъмнил, че под чуждата иконография местното население почита своята обична Майка.
През римската епоха богинята е и Кибела, и Хера, и Афродита, и Селена, и Хеката, и всички онези все още неустановени жени, които се изправят пред фигурата на тракийския бог-конник. По това време в Тракия проникват и някои източни, предимно малоазийски култове, сякаш за да покажат за сетен път духовната близост на балкано-егейско-малоазийския ареал. Именно сега към преводите-означения на трансфункционалната покровителка на траките се прибавя и египетската Изида.
В тракийската религия корелат на Великата богиня-майка е нейният син - Слънцето. Според системата на тракийския орфизъм при възмъжаването си той се издига до ранг на върховен бог и дори добива правото на свещен брак с нея. Красноречиво е, че той също се споменава в античната писмена литературна традиция с други имена-прозвища и с не по-малко преводи-означения. Най-релефният пример в това отношение е случаят със Залмоксис.
Не може да не впечатлява, че още Херодот го нарича Гебелейзис. За други древни автори той е Кронос или по-точно и по-пълно по този начин те превеждат неговото име и означават типичните белези на наблюдаваната отстрани религия. За трети същият този Залмоксис е Херакъл или пък Астрей (Звездното небе) и още Марс (Арес) - все внушения за върховенство, както стои този въпрос и с Плейстор - в буквален превод „Най-голям", „Най-велик".
Най-важно сега е отношението Залмоксис - Гебелейзис, защото второто му име набляга върху същностната характеристика на един бог на бурята - Гръмовержец, с урано-соларна натовареност - самият той вторична трансформация на първоначалния висш господар на сияещото небе - бог-баща, бог-небе.
Тази констатация отвежда до цял низ от идентификации на Гебелейзис с ред други божества в тракийските земи като Збелсурд, Сурегетес, Перко(у)с/Перконис със същата качествена определеност, които пак са епитети, прякори, прозвища на Залмоксис и съответно Залмоксис точно като тях е една от многобройните квалификации, означения, определения на анонимното върховно божество, които отвеждат към други аспекти при цялостното изграждане на неговия облик.
Очевидно богът, чието име така или иначе винаги ще ни се изплъзва, е най-велик за траките. Той обединява много и различни характеристики на различни божества, които са повече или по-малко недостатъчно или лошо дефинирани. Неговото име или неговият образ винаги ще са табуирани и вечно ще останат в тайна в зависимост от действащата в Тракия аристократична доктрина за безсмъртието.
Поради необходимостта учението да се сведе и в социалната практика, за да изпълнява идеологическите си функции, тайнствеността се разчупва и изгубва донякъде, а определени аспекти от същността на безименното божество господар стават достъпни и се разпространяват и сред масата от населението - сред непосветените, чрез огласени названия, но както се разбра единствено като епитети, прякори, прозвища.
Дори само тези наблюдения убеждават, че непосветените, т. е. обикновените хора, не използват едно и също наименование за определена страна от цялостното съдържание на най-високия повелител. На свой ред гърците, а и римляните още по-малко биха могли да знаят съкровеното му име и, поради тази причина, го превеждат със собствени съответствия, като споменатите вече за Залмоксис - Кронос, Херакъл, Марс (Арес), Астрей, Плейстор, които приблизително най-точно отговарят на представата им за владичество.
Идентично е положението и с други божества в тракийските земи като например Дарзалас - Великия бог на Одесос (дн. гр. Варна), или пък Делоптес - в буквален превод „Любовник на майката земя", схваната като богиня. Още по-показателни са примерите с Орфей и с Дионис - съответно Загрей-Сабазий, други уточнения на всесилния господар на траките.
Именно като религиозен реформатор Орфей е в основата на синтеза между соларното и хтоничното начало - крайно достижение в религиозното мислене на траките, защото по този начин в един носител се съчетават и двете начала - и небесно-слънчевото, и земното-подземното, но не в чистия им вид, а в смесеното им единство.
От друга страна, същността на Дионис и нейните различни аспекти са валидни за целия огромен ареал на Източносредиземноморския свят, където за всички места е типично едно божество на постоянното умиране и на новото раждане (възраждане). Като олицетворение за вечното обновление, той е свързан със силите на земните недра, но има пряко отношение и с небесната, със слънчевата светлина.
Под повърхността на обобщения му образ добре прозират и ред други съставки, които са свързани с тракийския Загрей и с трако-фригийското божество Сабазий. Самият Загрей има общокосмически характер и изпъква не само като стопанин в природата и на вегетацията, но и като разпоредник със стихиите, който ритмизира вселената и урежда хармонията на възпроизводството. Същевременно за Сабазий - име, с което траките наричат Дионис, се знае, че това е Великият бог на фригите. Той е идентифициран през римската епоха и като Дионис-Сабазий, Зевс-Сабазий, неоспорими означения на най-важното божество. По същия начин трябва да се интерпретира и синкретизирането му с тракийския бог-конник.
Разчленението на космогония, митология и религия е непознато за тракийските предели. В тях мисленето и представите за света са единни и обединяват на различни равнища тези модели на вселената. Към тях се прибавя и социалният, тъй като именно в този план царят-жрец - син на Слънцето (на Върховния бог) и на Великата богиня-майка, единствен може да стане бог.
Божественото начало на властта и обожествяването на владетелите личи добре чрез примерите за престижната им позиция като конници и се проследява отчетливо чрез техните изображения върху предметите на изкуството и върху монети, като се започне от V в. пр. Хр. насетне.
Най-важната черта при тях е, че в иконографията им липсват всички онези подробности и атрибути, които ги свързват с тракийския херой и оттук с божествата на римската императорска епоха. Застанал на върха на социалната и на политическата пирамида, конникът по пръстени, колани, наколенници, шлемове, апликации, фалери, съдове, монети и т. н. е фактически иконографска щампа, която има задачата да обобщи и да типизира присъщите белези на аристокрацията, на един елит, съставен от тежки бойци конници, организирани в династически домове, начело с един господар.
Чрез многобройните представяния на ездачи от пределинистическата и от елинистическата епохи, царете не само полагат началото на божествената си канонизация, но и самите те служат за прототипи и помагат при изграждането на най-популярното, основно и анонимно божество - на хероя-конник, чиито изображения, които вече надхвърлят 3000, са познати най-вече от оброчните плочки, откривани в неговите светилища през римската епоха (ІІ-ІІІ в.).
Върху тях обръщението към тази загадъчна сила е и херос, и господ (господар), и господ бог, и само бог, обикновено придружено от тракийски, а понякога и от гръцки епитет. Ако се изходи от общия иконографски образ е ясно, че по своята същност това е едно божество на природата, на вегетацията, на животинския свят, на плодородието, което черпи сили и от подземния свят - един всебог. Най-интересно е обстоятелството, че тракийският конник не носи определено и постоянно име. Той също е анонимен и е наричан някъде с едно прозвище, другаде с друго.
В светилището при с. Глава Панега, Луковитско, той е назован Салдокеленския херос или Салдокеленския бог. В светилището при с. Баткун, Пазарджишко, той е Зюлмидренският бог, в с. Лозен, Харманлийско, е Гейкененският бог, в Пловдив носи прозвището Кендрисенски и т. н. Има и прякори, които са познати от няколко места, като например Пюрумерула.
Както и у този, който поръчва плочката с изображението, така и у онзи, който я прави, съществува идеята за вечната борба в природата, в космоса въобще. В нея тракийският конник е винаги побеждаващото, положителното начало. Въобще върху тези паметници е изобразено виждането за исконния сблъсък между противоположните стихии. Една схватка, при която силата на доброто категорично налага властта си над силата на злото. Такива впрочем са божествата на траките.
Димитър Попов