II Луцензийса кохорта

Втора Луцензийска кохорта (cohors II Lucensium equitata) е една от военните помощни части, която пребивава на територията на българските земи през I–III в. Името си дължи от испанското племе луцензи, от които вероятно са набавени първите рекрути при създаването ѝ (Герасимова 1970: 23). Като auxilia (помощна) нейните функции се свеждат в четири направления: офанзивни, отбранителни, охранителни и строителни. В първия случай помощните части участват в кампаниите и предприетите походи, като военните маневри са продиктувани напълно според военното командване. От гледна точка на отбранителните функции значителна роля играе заемането на ключова позиция, от която може да се реагира подобаващо на вражеските атаки, както и отблъскването им. Охранителни и полицейски функции се препокриват, когато обстановката в областта е сравнително спокойна. За да се поддържат съставът и военният ред, на войниците е постановено да участват в охранителни акции и да наглеждат жизненоважни пътни артерии. Една от най-значителните роли се очертава около строителната дейност, изразяваща се в строеж на пътища и като цяло изпълняване на инфраструктурни проекти (вж. общо Cheesman 1914).

Историята на auxilia може да се проследи още в ранната история на Римската република, но ролята и видовете помощни единици придобиват значение едва след победата на Август в битката при Акциум през 31 г. пр. н. е. С прокарването на реформи, засягащи и римската войска, се поставя началото на имперските ауксиларни части (Speidel 2016: 80-95). От гледна точка на своя строеж, те могат да бъдат конни (alae), пехотни (cohortes) и смесени (cohortes equitatae) (Davies 1971: 751-755). Те съдържат известни специфики в съотношението както на вида единица, така и на специалистите по типа снаряжение в тях. Друга отлика сред помощните военни части е, че те могат да бъдат с увеличен военен състав. Cohors II Lucensium equitata не се различава съществено от кохортите в римския легион. Най-малката част е от 8 човека, които спят в една палатка (contubernium). Десет контуберниума правят една центурия (centuria – лат. стотна), чийто брой е от 100 войника (80 военни плюс 20 човека команден състав и помощен персонал). Шест центурии образуват една кохорта (cohors), но тъй като тя е cohors quingenaria equitata, към нея са зачислени 120 човека конни единици, разделени по 4 турми (turmae) от по 30 конника в едната.

Приблизителният общ брой на II Луцензийска кохорта е 600 души, което е максимумът в структурния подбор на помощната единица. Тя не участва в по-голямо обединение (например в легион), като именно малкият ѝ състав е преимущество, предоставящо предимство за лесно маневриране на бойното поле. Командването е поверено на префект с коннически ранг (praefectus cohortis).

В исторически план II Луцензийска кохорта се появява на територията на съвременните български земи през I в. Най-ранният паметник, споменаващ нейното име и свидетелстващ за нейното присъствие, е военна диплома от 78 г. (CIL XVI. 22). Кохортата е дислоцирана в Мизия най-късно по времето на Флавиите (Wagner 1938: 161-162; Геров 1949: 41), но не се знае къде е резидирала. Най-вероятно през 106 г. е настанена на постоянен лагер при Абритус, днес до гр. Разград (Герасимова 1970: 23; Иванов 1980: 17-18; Радославова, Дзанев 2003: 115). Основната роля, която изпълнява, е обвързана с охрана и подсигуряване на пътните връзки между гръцките апойкии по Западното Черноморие и лагерите по лимеса. Предполага се и наличието на подразделение (vexilatio) на кохортата в Таврическия Херсонес по времето на пребиваването ѝ в Долна Мизия (Roxan 1973: 473).

Към края на Хадриановото управление (около 135–136 г.) частите на II Луцензийска кохорта са преместени в провинция Тракия. Като provincia inermis присъствието на военни в Тракия е ограничено до минимум. Основната задача на помощните части е да се грижат за опазване на мира и спокойствието и при евентуална заплаха да организира отпор срещу нарушителите. За целта тя е разположена на постоянен лагер в Кабиле (на 10 км от гр. Ямбол), от където произхожда обилно количество епиграфски материал, издигнат от войници и високопоставени лица на кохортата, свидетелстващ за нейното присъствие (Велков 1991: 12-51; Шаранков 2017: 206-237). Времето на пребиваване в Кабиле е сравнително спокойно. Единствената опасност се явява нахлулите от север костобоки, които в похода си през 170 г. преминават през Добруджа и отправяйки се на юг през Стара планина за Филилипопол, вероятно се натъкват на кохортата. Писмените извори не предоставят особени сведения, но предприетите мерки не са особено успешни, тъй като варварските племена проникват във вътрешността на Балканите и достигат Гърция (Геров 1954: 26; Scheidel 1990: 493-498).

Към края II в. военната част е преместена в Германия (дн. гр. Сапарева баня), като не се знае точната година на дислоциране. Частични сведения за най-ранна дата се предоставят от база за статуя с посветителен надпис на латински език в чест на император Септимий Север (193–211 г.), издигната от префекта на кохортата Луций Полий Грат (CIL III. 7418). Според Т. Иванов посвещението се отнася към 199 г. (Иванов 1964: 22). В текста обаче се споменават два важни елемента, насочващи да се търси по-точна датировка – tribunitia potestas на императора, с която се потвърждават върховните правомощия като управляващо лице, и името на провинциалния управител на Тракия – Гай Цецина Ларг. Управлението на последния се поставя най-общо в периода 198–201 г (Stein 1920: 45-46; Ботева 1997: 156-157). От друга страна, според надписа Септимий Север държи трибунска власт за четвърти път – tribunitia potestate IIII. Законовите рамки и традиции от раннорепубликанско време постановяват властта да се заема от 10 декември до 9 декември всяка година, като тази норма е асимилирана от Август и неговите наследници (Berger 1953: 743-744). Предвид тази подробност, както и точната дата на възкачване на Септимий Север – 9 април 193 г. (Birley 1999: 89-107) – може да се заключи, че надписът се вмества в хронологическите граници на 196–197 г. Вероятно позиционирането ѝ в западните части на Тракия е продиктувано от необходимостта да се поддържа контрол в подстъпите към Централните Балкани.

По всичко изглежда, че кохортата получава епитет поради заслугите си. За това свидетелства епиграфски паметник от с. Гълъбник, обл. Перник (CIL III. 12339). За съжаление, на текста е приложено damnatio memoriae и не може да се разбере със сигурност какъв е той. При разглеждане на надписа Е. Калинка отправя предположение, че цялостното название по времето на Александър Север (222–235 г.) трябва да се чете като coh(ors) II Luc(ensium) [Severiana?] (Kalinka 1906: 48, № 44). Мнение по въпроса изказва А. Щайн, според когото правилната възстановка е [Alexandriana] (Stein 1920: 54-55). Изчислявайки мястото и възможния брой букви на надписното поле, Т. Иванов приема прочита на А. Щайн (Иванов 1964: 21).

Вероятно кохортата до времето на Диоклециан (284–305 г.) остава в Германия. Според Б. Геров е възможно нейни части да са разквартирувани в близката околност, като най-вероятно такава е в с. Гълъбник (Геров 1961: 324-325). Доказателство за това се явява надписът-прошение (рескрипт) от античното селище Скаптопара, намиращо се на територията на Пауталия, в който се споменава, че населеното място се намира в близост до две военни части. Датиран е в първата година от управлението на император Гордиан (238–244 г.) (Шаранков 2012: 528-533). Въпреки че не се споменава името на военната единица, то най-вероятно става въпрос за II Луцензийска кохорта (Геров 1980: 29). Съществуването ѝ като cohors II Lucensium е преустановено след проведените от Диоклециан военно-административни реформи, въвеждащи ново структурни формирования на територията на Римската империя.

 Стефан Янакиев

 

Литература:

Ботева, Д. 1997: Долна Мизия и Тракия в римската имперска система (193–217/218 г. сл. Хр.). София.

Велков, В. 1991: Надписи от Кабиле. – В: Кабиле, Том 2. София, 7–52.

Герасимова, В. 1970: Дислокация на римските помощни войски в провинция Мизия от 44 до 86 г. на н.е. – Археология 12, 4, 22–30.

Геров, Б. 1949: Романизмът между Дунав и Балкана. Част първа: от Август до Хадриан. – ГСУ–ИФФ 45 (1948/1949), 4–91.

Геров, Б. 1954: Романизмът между Дунав и Балкана. Част втора: от Хадриан до Констанстин. – ГСУ–ИФФ 47 (1950/1952), 17–122.

Геров, Б. 1961: Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. I – ГСУ – ФФ 54 (1959–1960), 3, 153–407.

Геров, Б. 1980: Земевладението в римска Тракия и Мизия (I–III в.). – ГСУ-ФКНФ 72, 2,  3–173

Иванов, Т. 1964: Към въпроса за лагеруването на cohors II Lucensium в град Германия. – Археология 6, 1, 20–24.

Иванов, Т. 1980: Абритус – римски кастел и ранновизантийски град в Долна Мизия, т. I. София.

Радославова, Г., Г. Дзанев 2003: Абритус. – В: Римски и ранновизантийски селища в България, т. II. София, 110–148.

Шаранков, Н. 2012: За „надписа от Скаптопара“. – В: Аналогия на ораторската реч. Втора книга: Оратори на Древна Гърция и Рим. София, 528–533.

Шаранков, Н. 2017: Надписи от Кабиле. Нови прочити и тълкувания. – Българско е-Списание за Археология 7 (2), 199–243.

Berger, A. 1953: Encyclopedic dictionary of Roman Law. Transactions of the America Philosophical Society held at Philadelphia for promoting useful knowledge, Vol. 43, part 2. New York.

Birley, A. R. 1999: Septimius Severus – The African Emperor. London and New York.

Cheesman, G. L. 1914: The Auxilia of the Roman Imperial Army. Oxford.

Davies, R. W. 1971: Cohortes equitatae. – Historia: Zeitschrift für Alte Geschichte 20, 5/6, 751–763.

Kalinka, E. 1965: Antike Denkmäler in Bulgarien. Wien.

Roxan, M. 1973: The Auxilia of the Roman Army Raised in the Iberian Peninsula. London.

Scheidel, W. 1990: Probleme der Datierung des Costoboceneinfalls im Balkanraum unter Marcus Aurelis. – Historia: Zeitschrift für Alte Geschichte 39, 4, 493–498.

Speidel, M. A. 2016: Actium, Allies, and the Augustan Auxilia: reconsidering the transformation of military structures and foreign relations in the reign of Augustus. – In: Les auxiliaries de l’armée romaine: Des allés aux fédérés. Actes du sixième Congrès de Lyon (23 – 25 octobre 2014). Lyon, 79–95.

Stein, A. 1920: Römische Reichsbeamte der Provinz Thracia. Sarajevo.

Wagner, W. 1938: Die Dislokation der römischen Auxiliarformationen in den provinzen Noricum Pannonien, Moesien und Dakien von Augustus bis Gallienus. Berlin.