Терминът палеобалканистика възниква в съветската езиковедска школа през 70-те години на ХХ в. С него първоначално се обозначава изследването на група индоевропейски езици (или диалекти) без старогръцкия, за които се счита, че са излезли от обща балканска прародина, напр. тракийски, фригийски, арменски.
Палеобалканистиката по своето съдържание отговаря на малко по-рано появилия се термин антична балканистика. В тесен смисъл палеобалканистика се употребява като лингвистично понятие, в контекста на индоевропеистиката, а античната балканистика, както ще се окаже малко по-късно, интерпретира културно-исторически, комплексно и междудисциплино всички налични видове извори.Съвременната индоевропеистика не схваща появата и развитието на индоевропейските езици в Древността като „изригващи” от един „вулкан-прародина” и разпространяващи по територията на Евро-Азия, а аргументира, че на цялата тази територия (от полуостров Индустан до Атлантическия океан) се извършва индоевропеизация на населението като процес, който може да бъде видян най-активно в отделни огнища-прародини на индоевропеизация.
Едно от тези огнища – една от тези прародини е Югоизточна Европа с Анатолия. Това достигнато равнище в развитието на науката дава възможността да се обясни и появата на първите исторически засвидетелствани индоевропейци на историческата сцена. В този контекст, може да се каже, че резултатите от развитието на Циркумпонтийската общност от ІІІ хил.пр.Хр., наричана и International Ages, се регистрират след началото на ІІ хил.пр.Хр. чрез политическите прояви – видяни в раннокласовите държави на хитити, микенски гърци и трояно-тракийски народности; и чрез индоевропейските им езици им – документирани в най-ранните писмености, използвани от хититите и микенските гърци.
Според запазените глоси (=думи, обяснени от античните автори какво значение имат на съответния негръцки език) от древните езици: пеласгийски/тракийски (вкл. и късния дакийски), македонски (?), фригийски, карийски, както и според данните на ономастиката (=наука за изследване на имената), за Югоизточна Европа и Северна-Северозападна Мала Азия, теорията на индоевропейстиката и палеобалканистиката определят тези езици като близки и родствени. Те се обединяват с термина палеобалканска група езици. Към тази група езици се причислява и арменският.
Много важно е специално да се отбележи, че гръцкият език е самостоятелно и отделно стоящ, но сроден с всеки един от палеобалканските езици, поотделно.
Терминът палеобалкански езици е условен, защото наименованието му предполага, че всички те са се появили и развили на Балканския полуостров, тоест в Югоизточна Европа, а сетне, някои от тях, са се разпространили в Северна-Северозападна Мала Азия.
Това допускане е трудно доказуемо, тъй като античните автори съобщават за едни и същи народностни движения, както от Европа в Азия, така и от Азия в Европа (Hdt. 5, 13; VII, 20; 7, 75; Helanic. fr. 31, fr. 71 c; Pseudo-Skymn. 688-810; Diod. 5, 47-78, 3; Strab. 7, fr. 49; Xant. fr. 5, fr. 8). Ето защо е по-сигурно, тези езици да бъдат виждани там, където те реално са говорени и са оставили следи не само и толкова чрез сведенията на античните автори, колкото в ономастичните данни, а някои от тях (като фригийски, карийски, а и тракийски) и в собствени писмени паметници.
В Северна-Северозападна Анатолия това са езиците: пеласгийски/тракийски (включително и троянски в Троада), фригийски и карийски.
По северните острови на Егейско море, но и на остров Крит, на юг – пеласгийски/тракийски.
В Югоизточна Европа: в повечето области на Елада – пеласгийски/тракийски; от Егейско море до река Дунав – пеласгийски/тракийски, а в югозападния край на тази територия, в южната част от Омирова Пеония и югозападната част на Тракия – македонски(?); от река Дунав до Карпатските планини – тракийски/дакийски, като данните за този тракийски диалект – в тази му разновидност – са от края на І хил.пр.Хр. – началото на І хил.сл.Хр.
Очевидно е, че палеобалканската група индоевропейски езици се разполага не само в източната и в южната част на Балканския полуостров (тоест – като палеобалканска тя е югоизточноевропейска), но се разполага и в северната-северозападната част на Малоазийския полуостров. Ето защо, палеобалканската група езици трябва да се нарича палеобалкано (или югоизточноевропейска) – северозападно анатолийска; а за по-кратко – палеобалкано-западноанатолийска или палеобалкано-западномалоазийска
Така, за носителите на тези езици, както Мраморно, така и Егейско море, се оказват вътрешни морета. Впрочем, изворите изобилстват със сведения за мореплаването и пиратството на народности от тази група, като пеласги, траки, фриги и кари – най-вече в Егейско море.
В областта на тракологията палеобалканските езиковедски и ндоевропейски изследвания аргументират единството на тракийския език в Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия и доказват хронологията на езиковите явления, като с това неизбежно придобиват характер на културно-исторически проучвания.
В средата на 80-те години на ХХ в. съветската историография определи разбирането си за антична балканистика много по-разширено. Основания за това даде безспорният факт, че от Европа най-напред в тракийските земи се появява произвеждащо стопанство през новокаменната епоха VІІ–VІ хил.пр.Хр., и че тук се създават първите европейски цивилизации и държавни организации през каменно-медната епоха – V хил. пр. Хр. Хронологически антична балканистика обхваща времето от тази най-дълбока древност Ранното Средновековие, в конкретния случай до славянизацията на Балканския полуостров и създаването тук на Първата българска империя (VІІ–ХІ в.). В нейните компетенции са некласическите древности, представяни от археологическите култури, историята на негръцките етноси и реконструкцията на реликтовите езици въз основа на античните и ранновизантийски извори.
В това разширено разбиране на палеобалканистика/антична балканистика тракологията участва със следната тематика: Пратракийско (VІІ–V хил.пр.Хр.) и прототракийско население (ІV–ІІІ хил.пр.Хр.) – селищна система и обществено устройство, приемственост на културно-историческото и етнокултурното развитие; 2. Траките в Югоизточна Европа и Северна-Северозападна Анатолия през ІІ–I хил.пр.Хр.; 3. Етнически и езикови отношения в южната част на Евро-Азия; 4. Етнокултурни общности около басейна на Черно море; 5. Тракийска космология, митология, религия; 6. Раннокласово устройство на тракийското общество и тракийските държавни организации между Карпатите, Егейско море със Северозападна Мала Азия, включително; 7. Тракийското наследство в българската и в балканската народна култура.
С тази тематика тракологията се представя като най-съществената част на палеобалканистиката/античната балканистика, чрез която се вписва в проблематиката на индоевропеистиката не само като лингвистична, но и като културно-историческа наука.
Калин Порожанов
Литература:
Георгиев 1977: Георгиев, Вл. Траките и техният език. София, 1977.
Гиндин 1967: Гиндин, Л. А. Язык древнейшего населения юга Балканского полуострова. Фрагмент индо-европейской ономастики. Москва. 1967.
Гиндин 1981: Гиндин, Л. А. Древнейшая ономастика Восточных Балкан (Фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглоссы). София, 1981.
Дуриданов 1976: Дуриданов, Ив. Езикът на траките. София, 1976.
Нерознак 1978: Нерознак, В. П. Палеобалканские языки. Москва. 1978.
Откупщиков 1984: Откупщиков, Ю. В. Догреческий субстрат. У истоков европейской цивилизации. Ленинград. 1984.
Порожанов 1998: Порожанов, К. Общество и държавност у траките средата на ІІ – началото на І хил. пр. Хр. (в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общност). Рал-Колобър. София,1998 (= Studia Thracica, 6).
Порожанов 2012: Порожанов, К. Тракийската цивилизация в началата на два континента и по крайбрежията на три морета (в десет етюда). Издателство Рал-Колобър. София, 2012, 75-80 (= Thracia Antiqua, 11).
Янакиева 2009: Янакиева, Св. Тракийската хидронимия. Център по тракология „Проф. Александър Фол” при БАН, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. София, 2009 (= Studia Thracica, 12).
Sakellariu 1977: Sakellariu, M. Peuples prehelleniques d’origine indo-europeenne. Athenes, 1977.