Най-големият син на Хистасп и Родогуне, внук на Арсамес, правнук на Ариамнес (син на Тейспес/Чишпиш и чичо на Кир І). Има четири братя, четири жени и много деца. Според някои сведения, дядо му Арсамес се отказал от претенции към престола и декларирал вярност към Кир ІІ, след което се оттеглил в семейното владение в Парсуа (Фарса) и е единственият от рода доживял мирно до 90 години. Бащата на Д. е сатрап на Бактрия, а по-късно на Персия, и приближен в двора на Камбиз ІІ. По време на египетската кампания Д. е копиеносец (знаменосец/щандартоносец) в неговата армия, но е върнат в Персия и държан под око, заради съмнения в измяна. Заема престола като убива Гаумата в съзаклятие с шест персийски аристократи (Заговорът на седемте). Въпреки че не е пряк царски роднина, в Бехистунския надпис Д. І извежда своето генеалогично дърво като царско, успоредно на официалната персийска царска генеалогия. Макар и да определя предците си като царе, свързани кръвно с рода на Кир ІІ, за да легитимира властта си се жени последователно за две от дъщерите му - Атоса и Артюстоне. Първото, с което се заема, е да върне всички привилегии на персийските аристократи, които Гаумата отнема. Това предизвиква серия от вълнения във всички провинции, с които той се справя за една година. Победите му са изброени в Бехистунския надпис. Вероятно Херодот по идеологически причини предава, че в Египет Д. І се държал безумно към местните религиозни традиции, подобно на Камбиз І, но Диодор споменава, че египтяните го ценели, защото се стремял да заглади прегрешенията на предшественика си. Той споменава също и това, че жреците не му позволили да постави своя статуя до статуята на Сезострис, защото последният бил покорил скитите, а Д. І не. Предполага се, че заради това скитите присъстват в Бехистунския надпис като победен народ, макар че не са побеждавани. Вероятно, защото отдавна са заплаха за персите и цяла Мала Азия, персийският цар провежда мащабна военна кампания срещу тях, което засяга всички царства и народи, през чиито територии войската минава. По време на своето царуване царят на царете Д. І провежда административна реформа. Възстановява древния канал от Нил до Суец (84 km) и построява широки пътища, доразвива системата от станции за смяна на конете при пренасяне на пощата. Разгръща мащабно строителство на храмове и дворци. Подкрепя финансово строителството и възстановяването на еврейски храмове. С негова финансова помощ продължава възстановяването на храма в Йерусалим [Ezra: 6, 1]. През 517 г.пр.Хр. въвежда единна монетна система, чиято основа е златния дарик/дарийка с тегло 8,4 g. Заради чистотата на златото, той остава в обръщение няколко века в международната търговия като основна монетна единица. Административно разделя държавата на 20 сатрапии, които съвпадат с границите на подчинените царства, но за сатрапи назначава перси, а не местни царе-васали, както е при царете преди него. При Кир ІІ и Камбиз ІІ сатрапите имат граждански и военни функции, докато при Д. І те са натоварени предимно с граждански функции. Военните предводители са независими от сатрапите и се подчиняват пряко на царя. Върховният контрол и надзорът над чиновниците е поверен на хазарпат, който е и началник на царската гвардия. В цялата страна налага данъчна система, която укрепва държавата и подпомага развитието на селското стопанство, занаятите и търговията. Политическият контрол е осъществяван чрез тайна полиция.
Благодарение на големите данъчни постъпления походът към Скития е осигурен финансово и материално. След като подчинява Мала Азия, преминава по понтонен мост през Босфора. Наетият елински флот се насочва през Черно море към делтата на Истрос (дн. Дунав), където подготвя друг мост. Д. І, заедно с пехотата се отправя на север по тракийския бряг. Стига първо до р. Теар, където оставя надпис, възхваляващ хубавите води на реката. Следващата река по трасето му е Артеск, където повелява всеки войник да хвърли камък на брега. Така, след войската остава огромна грамада от камъни. Преминава през земите на скирмиади и нипсеи, които са над Аполония и Месембрия, над град Салмидесос. Те и други тракийски етноси се предават без бой. Насочва се през земите на траките гети, които единствени му дават отпор, но също са подчинени. Когато достига Дунав, мостът е вече готов и войската преминава в земите на скитите. Те обаче постоянно отбягват открита битка, разстройват набавянето на храна и тормозят войската с набезите си. Постепенно въвличат Д. І все по навътре и с препятстване на продоволствието изтощават войската. Изправен пред заплахата да остане без войска, царят се отправя обратно към Персия. В Европа оставя войски начело с Мегабаз (Мегабюксос), който подчинява племената по Хелеспонта, а през Тракия и Пеония стига до Македония, която признава властта на персите, но войски в нея не влизат. Във връзка с пеоните е интересна една история за депортирането им, разказана от Херодот [Hdt. 5, 12-13]. Двама братя пеони - Пигрес и Мантюес, претенденти за властта над Пеония, отиват в Сарди. В местността, където царят си отдъхва, нагиздват сетра си и я пускат за вода. Жената едновременно води кон, носи на главата съд за вода и преде с хурка и вретено, нещо невиждано по тези земи. Царят пожелава да има такива способни поданици и заповядва на Мегабаз да ги засели до Сарди. По време на кампанията той подчинява сириопеони, пайопли и тези, които живеят близо до ез. Прасиада (старото Бутковско езеро, дн. част от язовирната система Керкини в Северна Гърция) и ги депортира в Азия [Hdt. 5, 14-16; 5, 23]. Тези, които живеят около пл. Пангей - добери, агриани, одоманти и тези, които живеят непосредствено около ез. Прасиада, запазват своята независимост. Понеже кампанията е в застой, Д. І заменя Мегабаз с Отанес, а в завладяната територия оставя гарнизони на стратегически места. Отанес подчинява окончателно земите в Западна Мала Азия и лишава елинските полиси от преки доставки на жито и дървесина за корабите, от района на Черно море. Това е една от причините за избухване на т. нар. Йонийско въстание на елините в Милет (есента на 499 г.пр.Хр.), начело с Аристагор. Към тях се присъединяват много градове. За помощ се обръщат към елините от балканската част, но на призива им откликват само Атина и Еритрея. Към въстанието се присъединяват Ликия, Кария, Кипър, и много отделни селища. Пратеник на Аристагор подтиква депортираните пеони да се вдигнат и потеглят обратно към Пеония [Hdt. 5, 98]. По-голямата част от тях тръгват, преследвани от персийска конница. Стигналите до морето, са превозени на два етапа от хиосци и лесбосци до Дорискос (над устието-делта на р. Марица), а оттам пеша стигат до Стримон (дн. р. Струма). Поради липса на единство и добра организация, въстанието е потушено, а Персия започва подготовка за наказателна военна експедиция срещу континентална Елада. Начело на войските застава Мардоний, племенник и зет на Д. І (женен за дъщеря му Артазостре). През 492 г.пр.Хр. той нахлува през Хелеспонта в Европа. Успоредно на крайбрежието се движи флот. Съпротива оказват само някои тракийски племена. При Атон траките бриги нападат персийския лагер, като дори раняват Мардоний, а буря разбива голяма част от корабите. Персийският пълководец е принуден да се завърне в Азия. Следва посланически рейд в различни области на Елада с искане да дадат земя и вода, т. е. да се подчинят. Повечето се съгласяват, но в Спарта и Атина посланиците са убити. В 490 г.пр.Хр. Д. І организира нов поход към Елада. За командващ на флота е назначен мидиецът Датис, а на пехотата - Артаферн. При Маратон (12 септ. 490 г.пр.Хр.) елинската армия, под командването на Милтиад (Младия), разбива персите. По данни на Херодот от атиняните загиват 192-ма, а от персите 6 400 войници. Персийският флот се опитва да превземе Атина, но е принуден да се оттегли.
В края на царуването на Д. І започва въстание в Египет. Той има намерение да възглави армиите за там и срещу Атина, но започва разпра между синовете му за царския сан - първородния, но не от царски произход Артобарзан и първородният от Атоса Ксеркс. След смъртта му е наследен от Ксеркс, който заема престола с помощта на майка си Атана (всемогъща, според Херодот).
Веселка Манавска