Eтнически движения, етнонимически проекции, история и митология на Балканите на границата на две хилядолетия (кр. на I – н. на II хил. пр. Хр.)

Текстът е посветен на проблем, разработван в науката за античността от десетилетия и известен в изследванията със същото име – Thraco-Anatolica/траките в Азия, или на съприкосновенията между Тракия и Мала Азия, регистрирани за последните столетия на 2 хил., продължили и в началото на първото пр. Хр., но запазили следи и в една много по-късна епоха. Целта не е да се прави историографски анализ, нито текстът да се влее в ревизионистката тенденция от последните години, а да потърси нов подход към проблема за миграционните движения в древността, да постави някои въпроси, които биха могли да разширят перспективата на проучването.

Етническите движения в посоките Мала Азия – Европа и обратно: хронология, трасета, следи, причини.

Като първи проблемен кръг изборът логично се фокусира върху процесите на формиране на битинския етнос като интегрална част от тракийския, през аутопсията на изворите и историографията. Опитът, който се прави с настоящия текст, е да се покаже как боравенето с един сравнително неголям набор от свидетелства за конкретния хронологически и териториален обхват може да доведе до разнородни и разнопосочни заключения, които поемат и следват своя път в модерната историография.

Хронологията е ограничена до онези няколко столетия, в които са регистрирани засилени миграционни движения, които биха могли да бъдат подложени на сравнително достоверна или поне дискусионна етническа идентификация. Разбира се, известни са масови движения на големи групи хора в източна и западна посока на Балканите, както и в посока север-юг за периодите на неолита, халколита и за ранната бронзова епоха, засвидетелствани по археологически път, но те, поне все още, не могат да бъдат етнически идентифицирани. Кръстопътното разположение на Балканския полуостров, както и географските дадености, предполагат пресичането на миграционни трасета – по суша, по вода, по които се движат групи население, като могат да се проследят чрез стадиите на динамичните промени, настъпили както в културно, така и в етническо отношение. Но с една голяма уговорка относно непременното етническо оцветяване на материалната култура и възможните спекулации, следващи такъв тип изложения. Сложната етническа картина на територията на Балканския полуостров в началото на 1. хил. пр. Хр. позволява на някои изследователи да допускат липса на консолидирано, та дори и трайно уседнало население за предшестващите епохи. Поставени са под съмнение европейската принадлежност и преселването от Европа на фригите, локализирани в района на Македония от античните автори преди преселването им в Мала Азия.  Нещо повече: изказва се скептицизъм относно ономастичните данни, които свързват Балканите, в частност Тракия, с Мала Азия като чисто хипотетични. За съжаление, в тези категорични определения най-често отсъства не само убедителна, но и просто аргументация.

Като начало е добре да се отбележи, че и самият термин траки в античната историография съвсем не е еднозначен дори у един и същи автор. Това е видно особено ясно тогава, когато определението се отнася до народи, населяващи Северозападна Мала Азия, и които авторите се опитват да етнизират.

Тук като един от най-красноречивите примери се поставя Страбон, който в седма книга от съчинението си конструира твърде сложна етническа картина. В нея са вплетени гетите, които обитавали от двете страни на река Истър и които елините приемали за траки. Следват мизите, които също са траки и са еднакви с народа, който днес се нарича мизи. От тези мизи произхождат също и мизите, които днес живеят между лидийците, фригите и троянците. А самите фриги са бриги, тракийско племе, каквито са и мигдоните, бебриките, медовитините, витините и тините, и, според мен, също така и мариандините. Всички тези народи, разбира се, напълно са напуснали Европа, но мизите са останали там (Strabo 7. 3. 2; цитатите на Страбон са по превода на Валерий Русинов (освен ако не е посочено друго) в поредицата Антични автори към изворите за Тракия и траките, т. VІ: Страбон. География. София, 2006).

За да усложни още повече картината, географът, вече в дванадесета книга от същото съчинение, добавя: И бебриките, които са се заселили в Мизия преди тях (т.е. преди траките битини и тини – б.м.) също са били траки според мен (Strabo 12. 3. 3) и го обвързва по-долу с още едно изброяване на народностите, които смята, че са траки: Трудно е да се очертаят границите между витините, фригите и мизите, или дори между долионте около Кизик, мигдоните и троянците. Има единодушие, че всички племена са „отделно” от другите …, но и че е трудно да бъдат отбелязани границите между тях. Причината за това е, че чужденците, които са отивали там, като варвари и войници, не са задържали твърдо завладяната територия, но главно са се движили, изтласквали са хора или са били изтласквани от тях. Човек би могъл да заключи, че всички тези племена са тракийски, защото траките обитават отсрещната страна и защото хората от двете страни (т.е. от двете страни на Боспора – б.м.) не се различават много помежду си. (Strabo 12. 4. 4).

Но най-кризисната част от етническата картина се съдържа в параграфа, според който тракийските племена на битините и тините нахлули в земите на азиатските мизи, които вече, за разлика от по-горе, са просто потомци на траките – т.е. тук траките тини и битини са вече противопоставени на произхождащия от траките народ на азиатските мизи, които от своя страна произлезли от балканските мизи, както сочи Страбон по-горе: Колкото до битините, повечето автори са единодушни, че макар да са били преди мизи, новото си име са получили от траките битини и тини (според превода на Валерий Русинов е траките, витините и тините, но тук е възприет преводът според голямата част от другите преводи на този пасаж), които се заселили в страната, а като доказателства за племето на битините изтъкват, че някои хора в Тракия и до днес се наричат битини, а за тините – че брегът край Аполония и Салмидесос се нарича Тиниада … (тук следва вметката за бебриките, вж. по-горе – б.м.) Казано беше, че дори самите мизи са колонисти от онези траки, които днес се наричат мизи. Такова е описанието, давано на тези хора (Strabo 12. 3. 3).

Много страници в модерната историография са отделени на Страбон и неговото съчинение География, което, в тясната проблематика на изследването, има базисно значение за осветляване на темата формиране на битинския етнос като част от история на Битиния (Грацианская 1986 с лит.; сред последните Clarke 1997: 92-110; Pothecary 2002: 387-438 с богата лит.). Самият Страбон, който произхожда от Амазия в Понт, познава добре региона и му придава особено значение. Отбелязан е интересът, който проявява към етносите в Анатолия и областите на тяхното разселване.

Широка и нееднозначна е дискусията около основните му източници и тяхното ползване. В същото време книга 12 от География е един от основните извори за Битиния. Допуска се, че за написването на историята на Битиния Страбон ползва трудовете и на хераклейски историци, чиито имена не са достигнали до нас. Географът споменава множество сведения за територията, населението и градовете на Битиния (Strabo 12. 3. 2-4; 4. 1-8), а разказите му са оцветени от ценни за изследователите исторически екскурси. В повествованието за Северозападна Мала Азия отчетливо формулира един от основните си принципи: в представянето на съвременната ситуация да вплита събития от древността (Strabo 12. 4. 6).

Така подредените сравнително пространни фрагменти от съчинението на Страбон илюстрират колко е сложен пъзелът на етническите процеси, които протичат на територията на Северозападна Мала Азия от втората половина на 2. хил. пр. Хр. и които продължават най-вероятно до 8. – 7. в. пр. Хр. Самият Страбон, създал своята творба в първата четвърт на 1. в. сл. Хр., съхранява паметта за тези движения от Европа към Азия (разбира се, тези размествания са двустранни, но настоящият текст се занимава с едната им посока), но ползвайки различни източници на информация, в тази вече така отдалечена епоха, създава една много сложна за разбиране и възстановяване фрагментарна картина.

Поставих страбоновите сведения в началото на текста, като по този начин съвсем умишлено наруших хронологическата логика. Но както вече посочих, то се дължи на тяхната по-голяма (относителна) детайлност, както и на много по-широкия етнически обзор, който ни предоставят те. Другите извори, отнасящи се до този ранен период, по-скоро маркират битините като траки или като азиатски траки, но информацията е силно компресирана и често доста непонятна.

Херодот през 5. в. пр. Хр. съобщава, че траките, преминавайки в Азия, били наречени битини; както сами твърдят, преди това се наричали стримони и живеели на брега на Стримон. Казват, че били изтласкани от отечеството си от тевкрите и мизите. Траките от Азия били предвождани от Басакес, син на Артабанос – завършва пасажът (Hdt. 7. 75). Ал. Фол (1976: 14-17) успя да разслои пасажа на три нива: първият – най-ранният слой като носител на информация за движения на племена от Азия в Европа към река Стримон; вторият – за движения отново от Азия в Европа, но вече с време около Троянската война и заради нея; едва третият слой пресъздава вече движение в обратната посока – от Европа към Азия – на траки от долината на Струма в Мала Азия, където били наречени битини. Именно това е и най-важната информация, съдържаща се в пасажа на Херодот: че траките, преминавайки в Мала Азия, получават новото си име. Допуснато е, че даването на името най-вероятно се случва от родствено племе, вече настанило се и обживяващо тази територия – тините (Фол 1976: 16; ср. Janakieva 1976: 57; Габелко 2005: 63). Името, но като топоним Тиниада, в най-ранен вариант е достигнало до нас чрез един фрагмент на Хекатей от Милет, известен ни от Херодиан (Hecat. apud FGrH 1 F 166 = Herod. 2. 937. 101: Βόρυζα, πόλις περσικὴ, ὡς Ἑκαταῖος Περιηγήσει Εὐρώπης (εὐρώης cod.)· μετὰ δὲ Βόρυζα, πόλις Περσέων· μετὰ δὲ Θυνιάς). Обитателите на областта получават името си от топонима. Тиниада традиционно се простира в модерните изследвания между Бизантион и Аполония Понтика, но благодарение на митографската традиция се разширява в историографията до област, разположена на територията от двете страни на протоците и на Мраморно море, основание за което се открива в мита за тракийския цар Финей.

И така, съдейки по известните нам писмени извори, може да се приеме, че античните автори единодушно определят битините като траки или като траки в Азия/азиатски траки, т.е. родството между битини и траки е locus communis в свидетелствата през цялата античност, а и в голяма част от съвременните проучвания. Съобщенията за прехода на битините от Европа в Анатолия обаче се оказват доста сложни за критичен анализ в модерната историография – те са кратки, информативни, лишени от детайли. Самите изследователи, работещи с писменото наследство по проблема, определят сведенията и като противоречиви (Габелко 2005: 9-45). Сложната ситуация е видима още през изказаните становища, касаещи датирането на движенията: те се поставят най-общо между времето преди Троянската война, през самия край на 2. хил. пр. Хр. та до първата половина на 1. хил. пр. Хр., време, свързвано с последната вълна на тракийската инвазия в Анатолия.

Траките тини и битини се появяват у Херодот в пасажа, в който той изброява подчинените от Крез народи: … почти всички народи отсам река Халис били напълно покорени – с изключение на киликийците и ликийците. Крез държал под своя власт всички останали народи. А те са: лиди, фриги, мизи, мариандини, халюби, пафлагони, траките тини и битини, кари, йонийци, дорийци, еолийци, памфили (Hdt. 1. 28). Този пасаж трябва да се разглежда едновременно с горния (7. 75), защото двата взаимно се допълват. В изследванията е отбелязано, че това е най-ранната изворова база за траките от Мала Азия – тини и битини, тъй като събитията се отнасят ок. 560 г. пр. Хр. според многобройните коментари в изследователската литература.

Видимо от Херодот, в това време – ок. средата на 6. в. пр. Хр. – етническото разделение между двете родствени племена все още е било запазено.

Плиний пише, че земята на битините имала много имена, вкл. и Стримония (Pliny NH 5.142-143). Но пак той съобщава, че тините променили името си на битини при преместването си в Азия (Pliny NH 5. 145). През Класическата и Елинистическата епоха по-голямата част от тините все още живеят в ЮИ Тракия – по бреговете на Черно море. Това вероятно е и родината им, преди да се преместят в Азия (Xen. Anab. 7. 2. 22, 32-34; Strabo 12. 3. 3; Stronk 1995: 185-186).

Тините и битините заемат относително малка територия в Азия, свързана с Пропонтийския полуостров. При усядането си, те заемат обитаеми земи. Апиан в Митридатика твърди, че битините усядат в земите на бебриките, за които се смята, че също са тракийско племе, преместило се от Европа в района на Киос и Абидос, и че изчезват от историографията в 3. в. пр. Хр. (App. Mithr. 1; ср. Sall. Hist. 3. 50; за бебриките Strabo 7. 3. 2; Plin. NH 5. 127; Eustath. ad Dion. 805).

Следвайки Arr. FGrH 156 F 77a, тините усядат в източната част, ограничена от р. Ребас на север и от р. Калпас на юг.

Топонимията потвърждава присъствието на тините в района: островът, разположен северно от устието на Сангарий, е наречен Тиниада и според Страбон (12. 3. 3) отсрещната земя се нарича Тиния (ср. Pliny NH 5. 150-151).

Битините заемат западната част на територията чак до р. Сангарий и района на Киос, дн. обл. Ялова (Arr. FGrH 156 F 77a; Strabo 12. 3. 3; за името на Сангарий и мястото му в списъка на тракийските хидроними, вж. Янакиева 2009: 120-121 с лит.; към митографската линия около името на епонима на р. Сангарий, вж. Yanakieva 2002: 140-141). Завоюването на района на Ялова от битините може да бъде допуснато, тъй като за тях се казва, че окупират земята на бебриките, които обитават този ареал.

Трудно е в изворите да се види каква е разликата между тините и битините, имайки предвид техния тракийски произход, а и общата им история, върху което се акцентира в тях. Вероятно е да са били културно близки (Paganoni 2020: 244). Някои извори локализират тините там, където се очаква да обитават битините (Xen. Anab. 6. 4. 1-2; Strabo 12. 4. 1; Mela 2. 98). При всички случаи голямата част от сведенията разграничават териториите на обитание на тините и битините, като най-късното, към момента, сред тях принадлежи на Мемнон и се отнася за Елинистическата епоха: хераклеотите започнали война със Зипойт Битинеца, който владеел Тиния в Тракия (FGrH 434 F 1.9.5). Тъй като сведенията за азиатските тини са повече от оскъдни, е допуснато, че те са били постепенно асимилирани от битините и като резултат изчезват от историографията след първата половина на 6. в. пр. Хр. (Burstein 1976: 9).

Във втори век римският историк от гръцки произход Апиан предлага един много любопитен разказ (App. Mithr. 1): Гърците мислят, че траките, отправили се в поход под предводителството на Резос към Илион, след като през нощта Резос бил убит от Диомед (по какъв начин – за това разказва Омир в своите песни), тези траки бягали към устието на Понта, там, където е най-тесния преход към Тракия. Едни от тях, като не намерили съдове, останали тук и завладели земята, наречена Бебрикия. Другите обаче, след като преминали над Бизантия в страната на така наречените битински траки, се заселили при реката Битюас, но измъчени от глад, отново се върнали в Бебрикия и я нарекли вместо Бебрикия Битиния, по името на реката, край която били решили да се заселят. А може би това име е преминало към тях с течение на времето и без този повод, тъй като не е толкова голямо разстоянието между Битиния и Бебрикия. Така смятат някои. Други обаче предполагат, че в началото техен цар бил Битюс, син на Зевс и Траке, от които са дадени имената на тази и онази земя. Сведението на Апиан, което представя двустранните движения, за които стана дума по-горе, и ги поставя хронологически непосредствено след Троянската война, възбужда в модерната историография множество дискусии. Отхвърляно е с презумпцията за недостоверност по причина, че информацията в него не е известна от друг източник, или въз основа на широко възприетата теза за късното интерполиране на песента, в която се появява Резос – Долонията. Въпреки това си струва да бъде коментирано, тъй като съдържа няколко много интересни компонента: главната информация, която би трябвало да ни задържи, е, че по време на Троянската война битинските траки вече са били трайно уседнали в района на Бизантион, т.е. това са битините, които при миграцията, остават в Европа –  именно там ги заварват хората на Резос според сведението на Апиан; назоваването на страната Битиния по името на река, свързването на битините с двете страни на Босфора, което е споменато и от схолиаста на Аполоний Родоски (Schol. ad Apoll. Rhod. 2. 177), говорещ за европейска и азиатска Битиния. И не на последно място, това сведение свързва едонския цар Резос със земите на битините, но би могло да се обвърже и с неговия култ, чиято крайна точка на движение от долината на Стримон е в земите на битинските траки (Попова 2013: 78‒79 с цитирана литература по отделните многобройни проблеми, които отваря това сведение). Интересно е, че сведението на Апиан Александрийски от 2. в. е в унисон с това на Херодот от Халикарнас от 5. в. пр. Хр. за движение на племенни групи от Мала Азия в Европа във времето преди Троянската война.

Хронологията на Херодот поставя преминаването на мизите и тевкрите през Босфора от Мала Азия в Европа преди Троянската война, когато подчинили всички траки. По този начин то се превръща в най-рано засвидетелстваното от литературата преселение по това трасе. Страбон и Ариан обаче записват преселване на мизите от Европа в Мала Азия, като от техните сведения не става ясно кога точно се случва то. Мястото на преминаване обаче е константно – Босфора.

Херодот обвързва преселването на мизите и тевкрите с изселването на т.нар. стримони, които напуснали Европа и се заселили в Мала Азия като битини. Това сведение вероятно става основа на кратки късни текстове, където устойчиво се преповтаря.

Оспорената датировка на Херодот преди в модерните изследвания, открива изненадваща подкрепа векове по-късно за събития по времето на и след Троянската война у Апиан. В своя увод към Митридатовите войни той доста пространно разказва за траките, които били под Илион под предводителството на Резос, след убийството му се отправили към най-тесния преход към Тракия, но там се разпределили на две групи – едните не преминали в Европа и останали в страната Бебрикия, а другите отишли в страната на битинските траки, откъдето по ред причини се завърнали в Бебрикия, за да я нарекат Битиния. Страната била наречена, разбира се, по името на реката, която протичала през страната и покрай която се заселили. И тъй като Апиан не е знаел, че Долонията в Илиада е късно интерполирана, както е известно на съвременните учени, той цитира Омир като исторически извор, осланяйки се на неговия авторитет. Именно сведението на Апиан представя двустранните движения – на траки от европейския континент и идентифицирани като принадлежащи към тракийския етнос групи, които се движат обратно. А като че ли дава основание да се мисли за неколкократни миграции във времето на Троянската война, може би не най-масови, но на групи население през Босфора и в двете посоки, които античните извори идентифицират като траки, но и за припознати други траки, установени на територията на СЗ Мала Азия. И едва ли това преминаване би могло да се случи еднократно едва след 8. в. пр. Хр.

Едно сведение от средата на 5. в. пр. Хр. на генеалога Ферекид от Атина, запазено в схолия към Аргонавтиката на Аполоний от Родос, очертава, макар и в митосмисъл, границите на разселване на траките в Азия, обхващащи Битиния и Пафлагония. В този пасаж е примесена и още по-ранната информация на Хезиод (или поне приписвана на него от схолиаста към Аргонавтика) за причините за ослепяване на Финей. А у двамата автори са посочени епонимите на Мариандиния и Тиниада, които са наречени по имената на синовете на владетеля край Тракийския Боспор – съответно Мариандинос и Тинос. Тези сведения ясно показват, че в ранната гръцка литература устойчиво са локализирани траките в Азия. Тази традиция ще се пренесе и ще се появява периодично по-късно, като същата информация ще бъде преповторена от Ариан в неговата Битиниака (F 77a), един фрагмент, запазен у Евстатий. Според Ариан (Arr. Bithyn. 20 apud FGrH III) някои траки преминали в Азия и се нарекли битини, с което преповтаря лаконично казаното от Херодот. Но добавя, че битините били завзели земята от Боспора до реката Ребас, а планинската земя отвъд нея владеели тините. Затова тини и битини били съседи, наречени по името на двама славни братя – Тинос и Битинос, осиновени деца на Финей, чийто истински син бил Пафлагон, по името на когото е наречена страната Пафлагония (Arr. Bithyn. 20 apud FGrH III). Интересното е, че според този извор тините обитават като съседи земята Битиния. Тук трябва да се отбележи, че името на река Ребас, дн. Рива дереси, е част от списъка на тракийската ономастика (посл. Янакиева 2009: 114-5 с извори и лит.).

Особено интересно е определянето на Тинос и Битинос по-долу в ариановия извор, по името на които страната била наречена Тиния и Битиния, като синове на Одрюсос. Тук няма да се впускам в дебрите на митографските сведения – те имат своята огромна стойност в частта на съхранители на ономастичен пласт, който често с времето се изгубва. Митографските свидетелства могат да бъдат използвани внимателно и като спойващо вещество в често фрагментарните картини на ранните събития. Затова тук само ще отбележа, че е изключително интересно обвързването на епонима на един от най-могъщите и най-добре засвидетелствани в античните извори етнос в европейска Тракия – одрисите с района, митографски доминиран от Финей – родоначалник на няколко тракийски етноса, приписвани му от традицията: тини, битини, мариандини, пафлагони (М. Ростовцев например не подлага под съмнение тракийския произход на мариандините, вж. Ростовцев 1918: 196-197; Rostovtsef 1916/7‒1917/8: 11, n. 3; Burnstein 1976: 11 определя мариандините като население с анатолийски произход, което с течение на времето е асимилирано от своите тракийски съседи, процес, който приключва към 5 в. пр. Хр., когато гърците вече ги идентифицират като траки. Според него най-голям проблем в етническото определяне на мариандините създава митографската традиция и извежданите от нея генеалогии; Сапрыкин 1986: 24 определя мариандините като местно за Хераклея Понтийска население от трако-фригийски произход; Крыкин 1993: 176-177 е склонен да признае проблемът с тяхната етническа идентификация, както и на цялата област около Хераклея Понтийска, като нерешен; Иванчик 2005: 127-134, който запазва дистанция при етническото определяне на мариандините; Габелко 2005: 89-90 смята произхода им за неясен, но допуска, че най-вероятно по този въпрос трябва да се приеме изказаното от Страбон (7. 3. 2), че мариандините, подобно на много други малоазийски народи, могат да бъдат считани за траки; Порожанов 2011: 100 pass. за битините, които през 8-7 в. пр. Хр. са все още част от мариандините и не са самостоятелни политически, с което ги определя като етноси с общ произход). Тук, разбира се, в исторически план би трябвало да се допусне политическа реалност за края на 6 вероятно до средата на 4. в. пр. Хр. В модерната литература Ариан е упрекнат в използването на етноними, които изглеждат архаични не само за неговата епоха, но и за края на класическата. В конкретния случай обаче Ариан съхранява интересен митологичен разказ, в който е възможно да се потърсят и исторически реалии. И последно от този интересен фрагмент: сред малоазийските речни имена е запазено името на река Одрюсес в малоазийска Мизия. От същата основа са образувани както племенното име одрюсай, така и селищното име Одрюса в Тракия.

Апиановата реминисценция, заедно с по-ранните сведения, както и с тези на по-късните автори отвежда до един следващ въпрос:  

Митология и митография на етническите движения: хронология на събитията, хронология на изворовата база, мотивация за някои от митографските творения.

Преди Апиан Партений от Никея, Битиния, през 1. в. пр. Хр. в своя сборник За любовните страсти свързва Резос със същите земи (Parth. NA 36 Martini; Лозанова s. v. Резос) и ползва за извор Асклепиад от Мирлея, Битиния – елинистически граматик от ок. 2. – 1. в. пр. Хр., написал История на Битиния (Битиниака), запазена във фрагменти (Asclep. Myrl. FHG III, p. 298 Müller). Любовната история на Резос с Аргантона се развива край Киос, но преди Троянската война. Друго сведение, което обвързва Резос с битинската земя е запазено отново у лексикографа Стефан Бизантийски (Steph. Byz. s.v.  Βιθύαι, р. 169 Meineke): Битии, тракийски етнос, по [името на] Битюос, син на Арес и Сета, сестра на Резос. То вече поставя Резос в родствени отношения с Битюос, епонима на битиите, но заслужава сериозен коментар, в който централно място да бъде отделено именно на Резос и неговата сестра Сета/Сете, връзката им с Битиния, но и върху ясното различаване от автора на двете имена Битюос, епонима на битиите, и на Битюнос или Битин, сина на Зевс и титанидата Траке (Габелко 2005: 70, бел. 52; Славова 2012: 290).

Изворовата база, основа на проучването, е добре позната отдавна в изследователската литература. Манипулирането на изворите чрез различни методи на работа довежда и до твърде различни изводи, както може да се проследи в модерната книжнина. Опитът е с цел бъдещият текст, който също би могъл да бъде тълкуван като манипулативен, тъй като работи с един тип извори и не излиза от тесния кръг на техния обсег, да надскочи качеството на база данни за извличане на статистическа информация. Именно това предизвиква и привличането на различен тип сведения, отнасящи се до по-късните периоди, предоставящи възможност за по-широки аналитични изводи. Защото е известно, че колкото и епохите да имат своята специфика, голяма част от проблемите или поне основните проблеми, имат много по-широк хронологически диапазон.

На топографската карта на миграциите от края на 2. – началото на 1. хил. пр. Хр. се търси мястото на някои топоси, които в историческата реалия на Тракия имат особено значение: районите на Понт, на Пропонтида с градовете Кизик и Лампсак, Магнезия на Меандър. Кизик е особено място в по-късната история на Тракия, но са твърде бледи следите на културно-политическите връзки, или поне това, което съобщават изворите, за по-ранната епоха. Сведенията за свързаността между европейска Тракия и азиатските области на Битиния и Мизия обаче не са малобройни. В античността е широко разпространено вярването, а и липсват достатъчно аргументи, които биха го оборили категорично, че населението на Битиния и Мизия е преминало от Балканите в относително близкото, спрямо изворите, минало. Литературната традиция обаче остава твърде сложна, което е и основание в съвременните изследвания да се проявява повече скептицизъм. И въпреки това ономастичният материал от района на Мала Азия, когато не се прави статистика единствено на известните от района антропоними от паметници основно от императорската епоха, дава достатъчно основания, въпреки направените ревизии, да не се отхвърля категорично тракийски етнически масив, който най-вероятно твърде рано е бил елинизиран, но в хидронимията и топонимията е оставил достатъчно ясни следи, а както се вижда – и в митографските наративи. Кому са били необходими тогава тези наративи? Този въпрос продължава да поддържа и заслужава внимание, както и причините за тяхното дълго съхранение и възпроизвеждане основно от автори с местен произход. Ако за един по-ранен период можем да допуснем отдавна формулираната причина за обръщането към далечното, дори дълбокото минало при античните автори – със създаването на историческо минало, то в периода, се открива основната част от изворите – Елинизма и Римската епоха – тези причина изглежда нерелевантна. 

Изворовата база, представена през литературните свидетелства, дава основание да се възстанови картината на миграционни движения, извършени поне на три етапа, т.е. различни хронологически отрязъка – като началото е вероятно ок. последните два века на 2. хил. пр. Хр., а завършващите етапи са ок. началото на 1. хил. пр. Хр. до ок. 8. в. пр. Хр., както и осъществяването им по различни пътища, по които те минават. Ако не бъдат разглеждани в подобна хронологично-топонимична рамка, то би означавало част от сведенията да бъдат отхвърлени, а други да бъдат приети с корекции. Но този подход би поставил основен въпрос – относно етиката на използване на изворовата база: дали водещото е единствено критичното отношение към извора, или изворът се предпочита според предпоставена теза.

Ружа Попова

 

Литература

Василев, М. 2022: Кои са грабителите при Салмидесос? София.

Габелко, О. Л. 2005: История Вифинского царства. Санкт-Петербург.

Грацианская, Л. И. 1986: География Страбона. Проблемы источниковедения. – В: Древнейшие государства на территории СССР 10. Москва: 6-175.

Иванчик, А. 2005: Накануне колонизации. Северное Причерноморье и степные кочевники 8–7 вв. до н. э. в античной литературной традиции, фольклор, литература и история. (=Pontus Septentrionalis, III). Москва-Берлин.

Лозанова, В. s. v. Резос. – В: Електронна енциклопедия Древна Тракия и траките

Попова, Р. 2013: Thraco-Bithynica: извори и историография. Проблеми на изследването. – В: Дончева-Петкова, М. (съст.). Тракийската култура – неделима част от европейската цивилизация. Сборник, посветен на 80-годишнината от рождението на проф. Александър Фол. Враца, 73‒82.

Порожанов, К. 2011: Одриското царство, полисите по неговото крайбрежие и Атина от края на VІ век до края на 341 г. пр. Хр. Благоевград (Studia Thracica 14).

Порожанов, К. 2012: Тракийската цивилизация в началата на два континента и по крайбрежията на три морета. София (Thracia Antiqua 11).

Ростовцев, М. И. 1918: Новая книга о Белом острове и Таврике. – ИАК 65, 177–197

Славова, М. 2012: Artium minutissimus sciscitor de rebus Thracorum scribens. – In: Thracia 20. In honorem annorum XL Instituti studiorum Thracicorum. Serdicae, 287–303.

Фол, А. 1976: Проучвания върху гръцките извори за Древна Тракия. ІІ. Тракийският логос на Херодот. – ГСУ, ИФ 67 за 1973/1974: 7–25.

Янакиева, С. 2009: Тракийска хидронимия. София (Studia Thracica 12).

Clarke, K. 1997: In Search of the Author of Strabo’s Geography. – JRS 87: 92–110.

Fol, A. 1970: Parallèles thraco-bithyniens de l’époque préromaine I. Le régime de la propriété. – EH 5: 177–189.

Fol, A. 1972: Thrako-Bithynische Parallelen im vorrömischen Zeitalter II. Bevölkerungs - und Gesellschaftsstrukturen. – In: Thracia 1: 197–212.

Janakieva, S. 1976: Die Stammensnamen Θυνοί und Βιθυνοί. – ThA 1: 56–61.

Pothecary, S. 2002: Strabo, the Tiberian Author: Past, Present and Silence in Strabo’s “Geography”. – Mnemosyne 55/4: 387–438.

Rostovtsef, M. 1916/7‒1917/8: Pontus, Bithynia and the Bosporus. ‒ The Annual of the British School at Athens 22, 1‒22.

Yanakieva, S. 2002: The Name of the River Sangarios. – EA 34, 139–142.

 

Съкращения

ГСУ, ИФ – Годишник на Софийския университет, Исторически факултет

ИИТМ – Кацаров, Г., Д. Дечев (Съст.) 1949. Извори за древната история и география на Тракия и Македония. София.

ABSA – The Annual of the British School at Athens

EA – Epigraphica Anatolica

EH – Études historiques

Eustath. ad Il. – Eustathius, Commentarii ad Homeri Iliadem = Stalbaum, J. G. (Ed.). 1827-1830. Eustathii Archiepiscopi Thessalonicensis Commentarii ad Homeri Iliadem. Ad fidem exempli Romani editi. T. I‒IV. Lipsiae.

Eustath. ad Od. ‒ Eustathius, Commentarii ad Homeri Odysseam = Stalbaum, J. G. (Ed.). 1826-1827. Eustathii Archiepiscopi Thessalonicensis Commentarii ad Homeri Odysseam. Ad fidem exempli Romani editi. T. I‒II. Lipsiae.

FGrH – Die Fragmente der griechischen Historiker

FHG – Müllerus, C. Fragmenta Historicorum Graecorum, 3, 1849. Parisiis.

JRS – Journal of Roman Studies

Parth. NA – Parthenii Nicaeni, Narrationes amatoriae = Martini, E. (Ed.). 1902. Mythographi Graeci. Vol. 2, fasc. 1. Supplem. Lipsiae.

Steph. Byz. - Stephanos Byzantios, Ethnika = Meineke, A. (ed.). 1849. Stephani Byzantii: Ethnicorum quae supersunt ex recensione Augustii Meinekii. Berlin.

ThA – Thracia antiqua