Орфизъм (орфика; τὰ ὀρφικά)  

Орфизъм (орфика; τὰ ὀρφικά) може да бъде дефиниран като:

1). Орфическа религия; елинско религиозно движение, възхождащо към 6 в.р.Хр., характеризирано от доктрини като безсмъртието на душата, за обиталището-затвор и първородния грях на титаните-убийци на Дионис, за пречистващия цикъл на реинкарнация в широкия смисъл на представата;

2). Специфични текстове и ритуали, асоциирани с фигурата на Орфей и приписвани на него като теолог и основател на мистериите (Bernabé, Cristóbal 2008; Parker 1995: 483–510).

В края на 20 в. орфизмът се дефинира като реформаторско движение в гръцката религия (подобно на протестантството в християнството), което се стреми чрез ритуали да постигне пречистване и спасение, разкривани в приписваните на Орфей текстове.

Според дефиницията на Иван Линфорт (Linforth 1941), орфизмът е религия на свещенодействия (τελεταῖς) и мистерии с магически ритуали, поемите на Орфей и др., в които се разказва за техните свещени митове, както и идеите, присъщи на тези поеми и ритуали.

Радклиф Дж. Едмъндс III (Edmonds III 2013: 8), който се присъединява към концепцията на Ив. Линфорт, предполага, че за орфика (τὰ ὀρφικά) могат да се смятат текст, мит, ритуал, ако са ясно означени като такива или са ясно свързани с името на Орфей и са групирани заедно с тях в античните свидетелства. Те са характеризирани с екстраординерна чистота или святост, специална божествена връзка или изключителна древност, а от друга страна са белязани от екстраординерна странност, перверзност или чужда природа. О. Керн (Kern 1922) и У. К. Ч. Гътри (Guthrie 1952) идентифицират орфиката и орфизма с вярващите и техните специфични доктрини.  

Орфизмът би могъл да се дефинира чрез неговите основни компоненти, както следва:

– литература с теологически и есхатологически характер и митологично съдържание, съотнасяна към Орфей и Музей;

– вид религиозно учение за произхода на света (космогония), на боговете (теогония), на човека (антропогония);

– мистериален култ, изграден върху догматични религиозни идеи, доминирани от представата за прехода на посветените Отвъд, битието след физическата им смърт и евентуалното им Спасение;

– религиозна вяра, изповядвана в затворени мистериални общности посредством специфични посветителни и очистителни ритуали и определен начин на живот, организиран от множество забрани и предписания (Богданов 1991: 27–28).   

Елинският писмен орфизъм се схваща още от античността като вид алтернативна литература – оракулна поезия, принципно различна от присъщата на Омир и Хезиод (вж. комедиографът Алексис у Athen., 4. 164 b-c; Kock CAF II. 345 fr. 135), която била разпространявана като писмени текстове (Kern 1922: fr. 220–227). В Еврипидовата трагедия „Хиполит“ Тезей се присмива на своя син като казва: „Хайде, надувай се сега и ни пробутвай твоята безмесна храна, ти с твоя цар Орфей. Ликувай отдал се на дима на толкова писания“. Платон в „Държавата“ (Resp., 2.364 c = 3 Kern) разказва за бродещи жреци и гадатели (ἀγύρται δὲ καὶ μάντεις), които „предлагат цял куп от книги на Музей и Орфей“. Павзаний в своите „Описания на Елада“ (1, 37, 4) говори за τὰ ὀρφικά като за текстове: „Който е запознат с мистериите в Елевзина или е прочел така наречените „орфика“, знае за какво говоря.“ Орфика (τὰ ὀρφικά) споменава Диоген Лаертски в биографията на философа Антистен (Diogene Laertio VI 1, 4; Pausan. I. 37, 4 = 219 Kern) разказва, че когато бил посвещаван в орфическите тайнства и жрецът му говорел, че посветените постигат в Аид безчет блага, той попитал жреца: „А ти защо не умрeш?“

С изключение на папируса от Дервени (Laks, Most 1997; Janko 2001: 1–32; Janko 2008: 37–51), Платон е най-ранният източник, който директно и недвусмислено цитира орфиката и очевидно е бил запознат непосредствено с някои орфически поеми, фрагменти от които са доловими в диалозите му (Hütwohl 2016).

В дефинирането на категорията орфика (τὰ ὀρφικά) – наименование, дадено на „нещата около Орфей“ или отнасящи се до него, т.е. определени религиозни вярвания и ритуали, асоциирани с литературата, приписвана на Орфей, има огромна дискусия, зародила се още сред античните автори, за да премине в дебатите на християнските апологети и да бъде наследена от италианските ренесансови „орфици“ или „орфисти“.

Съвременният термин Orphick възхожда към средата на 17 в., когато сър Томас Стенли (1625–1678) го използва в своята 5-томна История на философията, издадена в Лондон през 1656 г. (Stanley 1656: Vol. II, vii. 4). Немският термин Orphic бил въведен около 1830-те (Heinecke 1833: 44: ‘Geist athenischer Orphik’; Dieterich 1849: 48: ‘bacchantischen Orphik’), като заемка от английски.

Терминът Orphismus/ Орфизъм също е наложен в научно обръщение предимно чрез немскоезичната научна литература някъде в края на 1850-те години от немския ориенталист Христиан Карл Йозиас фон Бунзен (1791–1860) (Bunsen 1857: 372: ‘priesterlichen thrazischen Orphismus in der Mysterien’; Bunsen 1858: 288). Христиан фон Бунзен бил посланик на Прусия в Лондон, където изглежда е заел термина „орфизъм“, появил се още около 1800 г. в научната литература като своеобразен превод на латинския термин Orphica. Най-ранното му споменаване, забелязано от Жан Н. Бремер (Bremmer 2014: 55–80 с лит.), е в труда на Джордж С. Фабер Horae Mosaicae: or, A Dissertation on the Credibility and Theology of the Pentateuch (1818²: 203, 1801: 32, 142), в който наименованието е изковано по модела на термини като питагореизъм и платонизъм (за подобни думи и техните заемки в различните езици вж. Roché 2007: 45–58; Bremmer 2014: 55–80 с лит.).