Стефан Янакиев
2025
Помощните военни части (лат. мн.ч. auxilia; от auxilium – помощ) са специфичен род войски с особени умения в рамките на римската армия, които са изцяло съобразени според назначените в нея кадри. Най-често става въпрос за хора, неиталийци, способни да боравят с нехарактерно за римските легионери въоръжение. Такива са стрелците, прашкарите и лековъоръжените единици. През Античността населението от цели области на Европа, Азия и Африка успява да се усъвършенства в тяхното боравене и поради тази причина в римската армия съществува практика наборът от дадена област да попълва редиците на съответния род войски. Така например, жителите на Балеарските острови са включени в ауксиларните корпуси на прашкарите; например, тези от о. Крит съставляват най-често стрелците, а от тракийските земи – в конните помощни подразделения (alae, cohortes equitatae). За разлика от легионите, помощните войски са попълвани предимно от поданици на римската държава без римско гражданско право (перегрини).
Другата наборна политика за осигуряване на военни професионалисти е на етнически принцип. Тя се базира на характеристиките на отделни народи. Те дават името си на частта, в която служат (напр. от испанското племе луцензи = I-ва, II-ра и III-та Луцензийска кохорта; лат. cohortes Lucensium). Съществуват изключения и юдейските земи представляват такова. Населението му е изключено от рекрутната практика съобразно религиозните му предпочитания (Roth 2007: 417). Другите изключения се отнасят за повечето гръцки полиси заедно с населението в техните области. Забраните не важат, ако отделни личности проявят желание да се включат в редиците на римската армия.
Като самостоятелна единица ауксилиарните части се появяват още по времето на Републиката. Една от техните особености за периода е характерът на самата служба. За помощни войски са считани изпратените подкрепения от съюзниците на Рим и задължените да отдават армии подчинени градове. Те имат свое отличително снаряжение и въоръжение, което се различава от това на римляните (Фиг. 2). В повечето случаи обаче се касае за конница. По времето на Принципата се набляга върху рекрута от римските провинции, докато населението от Апенинския п-ов е освободено от това задължение.
Ролята и видовете на помощните единици придобиват значение едва след победата на Октавиан над Марк Антоний в битката до нос Акциум в Адриатическо море през 31 г. пр. н.е.. Чрез реформаторската си дейност той поставя началото на имперските помощни части в класическия им вид, познати вече като auxilia (Speidel 2016: 80-95).
Войници от римската ауксилия, разположени върху крепостните стени на военен лагер, отблъскват атаките от воините на Децебал по време на Първата дакийска война (101 – 102 г.), релеф е от XXXII сцена на Траяновата колона © http://www.trajans-column.org
От гледна точка на своя строеж помощните войски могат да бъдат няколко вида (вж. общо Hassall 2008: 332–334):
ПЕХОТНИ
Пехотните (на лат. cohors) са стандартна тактическа единица. Строежът им не се различава съществено от кохортите в римския легион. Най-малката част е от 8 човека, които спят в една палатка (на лат. contubernium). Десет контуберниума съставят една центурия (лат. centuria, в превод на бълг. стотна), чийто брой е от 100 войника (80 военни + 20 човека команден състав и помощен персонал). Според броя на центуриите кохортите са два вида. Ако е от квингенарийния тип (cohors quingenaria; лат. quingenaria – петстотна), кохортата се състои от 6 центурии (т.е. между 480 и 500 войника общо). Ако е от милиарния тип (cohors milliaria; лат. milliaria – хилядна), тя се състои от 10 центурии (т.е. нейният състав е от 800 до 1000 човека). Последният тип е направен по образец на I-ва кохорта в римските легиони, които винаги са с удвоен състав за разлика от останалите девет кохорти. Това е и най-голямото военно формирование на този тип войски. Те не образуват по-големи, подобно на легиона (лат. legio), който е изграден от 10 кохорти. Малкият състав улеснява маневреността на единицата по време на сражение. Командването е поверено на префект с коннически ранг (лат. praefectus cohortis) или военен трибун (на лат. tribunus militum).
КОННИ
Конните (лат. в ед. ч. ala; в мн. ч. alae, в превод на бълг. „крило“) са бързоподвижна ударна и разузнавателна единица. Обикновено са построявани по страните на легионите. Състоят се от турми (на лат. turmae), във всяка една от които има между 30 и 32 човека. Подобно на пехотните части, те се делят на два вида: ala quingenaria, изградена от 16 турми, което прави състав от ок. 480 до 512/600 конника и ala milliaria, състояща се от 24 турми, което се равнява на 720/768 конника (с потенциал да нараснат до 1000 заради останалия обслужващ частта персонал). Главнокомандващият на този род войски е конният префект (praefectus alae).
СМЕСЕНИ
Смесените (т. нар. „конни кохорти“; лат. cohortes equitatae) са специализирана тактическа военна единица със специфични задачи. Те се отличават с това че към стандартните пехотни части (лат. cohortes) се зачисляват допълнителни конни отряди (лат. alae). Квингенариената част (лат. cohors equitata quingenaria) се състои от 6 центурии (480 пехотинеца) и 4 турми (120 конника), като общият брой на военнослужещите достига до 600 човека. Съответно милиарната част (лат. cohors equitata milliaria) е изградена от комбинираните сили на 10 центурии (ок. 800 пехотинеца) и 8 турми (240 конника), което прави ок. 1040 души военен състав. Те са поверени на префект с коннически ранг (лат. praefectus cohortis) или военен трибун (лат. tribunus militum).
Изображение на двама говорещи си пехотинци от римските помощни войски (вдясно) и един легионер (вляво). Те са лесно разпознаваеми поради облите им щитове (clipeus), халчести или люспести ризници (cuirass), тънка връхна дреха с къси ръкави (tunica) и наметало (pallia); за разлика от римските легионери, които са с характерния правоъгълен щит (scutum) и лентеста броня (lorica segmentata), релеф от LVII сцена на Траяновата колона в Рим © http://www.trajans-column.org
Дейността на помощните части се свежда до четири основни функции (вж. най-общо Cheesman 1914):
ОФАНЗИВНИ
Изразяват се с участие в кампаниите и походите на Рим, като маневрите, подредбата, формата и заетите позициите на терена са изцяло съгласувани с военното командване. Често се явяват като авангард на римската армия, подредени пред редиците на легионерите, и затова те дават най-голям брой жертви
ОТБРАНИТЕЛНИ
Този аспект се изразява в заемане на ключови позиции, предоставящи им достатъчно възможности за реагиране при евентуална вражеска атака. Важен елемент за тяхната ефективност е военният лагер. Той е основен снабдителен пункт и опорна точка (Фиг. 1);
ОХРАНИТЕЛНИ
Дейността на помощните войски в това направление се изразява главно до наблюдение и опазване на жизненоважни пътни артерии. Редовните обходи по предварително избраните маршрути са често извършвани с цел да се осигури безопасността на населението. Тук особено важни са характеристиките на терена, които диктуват типа на военните части (пехотни или конни);
СТРОИТЕЛНИ
Обикновено постъпването в ауксилиите се случва при навършени 16/17 години, като службата там трае между 25 и 40 години. На доказалия своята преданост към римската държава и императора войник след края на военната служба се полага почетно уволнение (на лат. honesta missio), легитимирано чрез императорска конституция, отразена в препис-извлечение пред свидетели, обикновено негови другари, известен като военна диплома. Военната диплома се издава в два екземпляра и се предава на новопостъпилия в римското гражданство човек със статут на ветеран. Възнаграждението за прослужените години се изразява най-често в получаване на поземлен участък (на лат. missio agraria), а от времето на Хадриан – в парично възнаграждение (на лат. missio nummaria). Едната военна диплома той запазва за себе си, а другата се предава на местните чиновници на населеното място, на което възнамерява да се засели. С нея се доказва неговия статут и получените придобивки.
Краят на ауксиларните части в този им вид се случва при император Диоклециан (286 – 305 г.). Той е автор на редица военни и административни реформи, които изменят структурата на римската армия. С тях помощните контингенти приключват своето съществуване, а военнослужещите вече участват в единици с коренно различен вид и поведение.
Usually, admission to auxillia occurs at the age of 16/17, and the service there lasts between 25 and 40 years. Exposed to the cold or heat in the camp of his military unit at a remote point of the Roman empire, overcoming the adversity of the attacks of the enemy and the betrayal of the comrade, the soldier who has proved his devotion to the Roman state and the emperor was given an honorable discharge (lat. honesta missio) after the end of his military service. It was initiated by the commander of the unit, and to establish the deed itself it was carried out in front of several witnesses, usually his comrades – all recorded on small copper plates known as military diplomas. They are issued in duplicate and are given to a person newly admitted to Roman society with the status of a veteran. The rewards for the years of service was expressed in the receipt (but not always!) of Roman citizenship (civitas Romana), a piece of land (lat. missio agraria) and/or a reward in cash (lat. missio nummaria). One of the two he keeps for himself, and the other diploma is given to the local officials of the settlement where he intends to settle. It proves his status and the benefits received.
The decline of the Roman auxiliaries occurred under the emperor Diocletian (286 – 305). He was the author of a number of military and administrative reforms that changed the structure of the Roman army. With them, the auxiliary contingents end their existence, and the militaries from now on participate in units with a radically different appearance and behavior.
ЛИТЕРАТУРА
Cheesman, G. L. 1914: The Auxilia of the Roman Imperial Army.
Hassall, M. 2008: The Army. – In: Bowman, A. K., P. Garnsey & D. Rathbone (Edds.)., The High Empire 70–192. Cambridge University Press, 320–343. (= The Cambridge Ancient History, 11).
Roth, J. P. 2007: Jews and the Roman Army: Perception and Realities. – In: de Blois, L., Cascio, E. L. (Edds.)., The Impact of the Roman Army (200 BC – AD 476): Economic, Social, Political, Religious and Cultural Aspects. Proceedings of the Sixth Workshop of the International Network (Roman Empire, 200 B.C. – A.D. 476). Capri, March 29 – April 2, 2005. Leiden – Boston, 409–420 (Impact of Empire, 6).
Speidel, M. A. 2016: Actium, Allies, and the Augustan Auxilia: reconsidering the transformation of military structures and foreign relations in the reign of Augustus. – In: Les auxiliaries de l’armée romaine: Des allés aux fédérés. Actes du sixième Congrès de Lyon (23 – 25 octobre 2014). Lyon, 79–95.