Херодот

Ἡρόδοτος 

Старогръцки историк, роден ок. 484/5 г. пр. Хр. в град Халикарнас (обл. Кария, Мала Азия, дн. Бодрум в Турция), васален по това време на Персийската империя. Халикарнас е дорийски град, но с традиционно възприет йонийски диалект, който е официален за градовете на Кария. Основни сведения за живота му са запазени във византийската енциклопедия Суда. Произхожда от знатна местна фамилия, възможно и аристократична, което произхожда от факта, че самият Херодот е противник на тирана Лигдамис, заради изгнаничеството му на о. Самос (470—460 г. пр. Хр., откъдето се смята, че произхожда големият му интерес и познание към историята на острова) и участието му в бунтовете за свалянето на Лигдамис (454 г. пр. Хр.). От Суда са известни са имената на баща му – Люксес, на майка му – Дрюо, както и на брат му – Теодорос. Херодот е близък роднина на епическия поет Паниасис, убит заради политическата си дейност срещу Лигдамис през 454 г. пр. Хр.

Известно е, че между 454 и 444 г. пр. Хр., в духа на времето, Херодот предприема редица продължителни пътувания: по малоазийското крайбрежие с прилежащите му острови, в Предна Азия, Египет, Кирена, по сирийско-финикийското крайбрежие с Кипър, Понт, Хелеспонт, Тракия и Македония. Сред причините на това пътуване се изтъква и желанието му за намеса в Периегезата на Хекатей от Милет, а в една част от История (4. 36) критикува Хекатеевата теория за континетите. Очевидно по време на тези пътувания Херодот събира основната част от материала, станал основа за книгата му.

Известно време (през 40-те години на 5 в. пр. Хр.) пребивава в Атина, където се сближава с Перикъл, оказал му силно влияние върху възгледите му като историк оказва. Говори се и за вероятното му приятелство със Софокъл, като са открити паралели между Антигона (904) и пасаж в Херодотовата История (3. 118-119). Всъщност атинофилството на Херодот се открива в целия му труд, като дори се смята, че на едно място то е заявено категорично (7. 139). Именно приятелството му с Атина явно му спечелва врагове в родния Халикарнас: той е осъден на изгнание и никога повече не стъпва в този град. Вероятно е това да е причината той да се включи в експедицията на Перикъл за колонизирането на Турии в Южна Италия (през пролетта на 443 г. пр. Хр.). Херодот остава да живее там, възможно там написва голяма част от труда си и там е погребан на градския площад (годината на смъртта му е дискусионна и се определя въз основа на един terminus post quem – най-късното събитие от 430 г. пр. Хр., споменато в История (7. 137 = Thuc. 2. 67); възможно е обаче да е живял до 420 г. пр. Хр.).

Вероятното заглавие на съчинението на Херодот вероятно се открива в началната фраза История (както е известно днес) – Историческо изложение (`Ιστορ…ες ¢πÒδεξις). Всъщност гръцката дума ἱστορία нещо по-широко от просто изложение, а именно изследване, дирене, осъществявано чрез анкети и разпитване. Трудът достига до нас разделен на девет книги, всяка една наречена на името на една от деветте музи (известно от Diod. 11. 37; назоваването им с имената на музите дължим на Luc. De hist. conscr. 42). Разделянето на текста по този начин вероятно е извършено по времето на издаването на История в елинистическа Александрия, за което има и прагматични причини: обемистият текст е бил труден за разгръщане и е трябвало да бъде поместен в отделни свитъци. Отделните книги обаче не представят равномерно хода на събитията, поради което някои изследователи смятат, че текстът не е бил написан подред. Това е и причината да се забелязват повторения в съчинението. Книгата най-вероятно е била създавана на части, а едва по-късно Херодот стига до идеята да ги свърже в общо съчинение. Отделни пасажи, изглежда, са били подготвени за четене пред атинска публика; за други се предполага, че са четени в Мала Азия и Турии. Лукиан (Herod. sive Aet. 1-2) съобщава за четене на отделни части по време на Олимпийските игри.

Трудът очевидно остава незавършен: Гръко-персийските войни прекъсват в 478 г. пр. Хр.; някои заявки в текста не са неизпълнени; отделни пасажи остават несвързани.

Основен остава въпросът с изворите, които ползва Херодот. Изглежда че основните сведения са устни разкази, като понякога посочва имената на осведомителите си, а други премълчава. Такъв пример е Зопир, син на Мегабиз, на когото Атина предоставила политическо убежище: той е най-вероятният информатор на историка в областта на персийския бит и история. Изследователите смятат, че дори когато е имал възможност да ползва документи, Херодот е предпочитал устните сведения, за което има няколко обяснения: липса на преводачи или както смятат някои съвременни историци – устният контакт му разкривал духа и тълкуването на времето.

Херодот обаче ползва и писмени източници, сред които и логографски съчинения: Лидийска хроника на Ксант, Персийска хроника на Харон, две книги за Персия на Дионисий от Милет – всички те изгубени за нас, поради което липсва представа за тяхната историчност, а и самият автор не споменава местата, където ги ползва. За съжаление той рядко споменава своите извори и то основно там, където ги критикува, какъвто е случаят с Хекатей. Едно от изключенията е изричното споменаване на Аримаспия на Аристей от Проконес като извор (Hdt. 4. 13).

Разбира се, трябва да се отбележи, че Херодот, независимо от критиките си към Хекатей от Милет – автор на география-етнография (Периегеза) и на полумитическо родословие (Генеалогия), му е изключително задължен за редица географски и етнографски сведения, които заема директно, а също така и за подхода в собствения му труд. В крайна сметка Херодот свързва едното с другото, преобразувайки традиционната генеалогия в историческа хронология и налагайки понятието история. Разликите обаче са очевидни: описаните събития са представени в реалното им време. Историкът Херодот проявява критичност и държи да се увери сам, съобщава чутото, проучва чрез разпитване и се смята, че съвестно предава чутото (което е история), а на ред места заявява и собственото си мнение (gnome), като не прикрива съмненията си; от друга страна, той е суеверен, но същевременно практичен и здравомислещ, което бележи с една непоследователност подхода му към отделни събития. Самият той заявява: Аз съм длъжен да кажа какво се говори, но не и да му вярвам напълно (Hdt. 7. 152). Особеното в линията на История на Херодот е, че покрай достоверното представяне на фактите и събитията, следват така обичаните от него митове и разкази, свидетелства казано-речено, а покрай голямото събитие на книгата – Гръко-персийските войни той прави опит да изгради огромна панорама на тогавашния свят. Изглежда че в тази линия на Херодотовата история се вписва само още един историк – Тит Ливий.

Натрупването на прекомерно много разнородни данни и стилове, прави изложението тромаво, а липсата на достатъчно време за преосмисляне на вече готовите части, показва липса на стройна концепция за по-подходящо структуриране и вътрешно осмисляне на фактите и отношенията между тях при обединяването им в общ труд. На много места изложението е наивно и безкритично, заради което Х. често е критикуван още в древността. Това обаче е и плюс, тъй като авторът предава много факти както ги е видял или чул и така запазва тяхната автентичност, без да ги пречупва през елинския светоглед или политическа конюнктура. Вероятно това е и резултат от желанието му да пресъздаде различността в живота на отделните народи и общности, както и от вътрешното убеждение за равнопоставеността им в икономическите, политическите и културните взаимодействия.

Предметът на История е диалектичен: първо светът да бъде представен като набор от събития, явления и паметници; второ светът да бъде представен като протичане на едно основно събитие – войната между елините и варварите, конфликтът между Изтока и Запада. Застъпена е и идеята за цикличността – близкото минало на света се представя като просто повторение на далечното. За тази цел се предлагат ракурси към похода на аргонавтите и  Троянската война, които са предходни брънки на съвременното верига – Гръко-персийските войни. В човешки план, подобно на Илиада, тази диалектичност е предадена с ритмичното редуване на справедливост – несправедливост, на зло – възмездие. При предаване на генеалогиите на царе и герои Херодот поддържа тезата за редуване на благополучие с неблагополучие. Счита, че причината за неблагополучията може да се корени в завистта на някое божество – за него това е трансцедентна причина-регулатор за основните събития.

Конструкцията, поне в началото, е двутактова - всяка следваща война е отмъщение, изкупление, възмездие за причинена предишна неправда. По този начин историята е представена като правилен низ от взаимно обусловени свръхсъбития в отношението щета – възмездие. По-нататък тази контсрукция е заменена от съзнание за естествената експанзия на големите монархически държави и техния апетит за победи и надмощие (Hdt. 7. 8). Изходът е в заключението, че елините побеждават, защото са свободен народ, а персите са слаби, защото са роби на властелин.

История на Херодот е един от най-ранните извори за историята на българските земи в древността. Разбира се, няма единомислие при определянето на изворовата стойност на този труд: някои изследователи смятат, че в сравнение с История на Пелопонеската война на Тукидид Херодотовата История е по-лесна за ползване, тъй като е по-лесно отделянето на фактите и събитията от авторовата интерпретация (смята се, че част от сведенията в нея са потвърдени от археологическия материал и други източници, в което също липсва единодушие); от друга страна, ясно е, че част от данните в История не биха могли да бъдат ползвани пряко като исторически извор, като особено това е валидно за хронологията. Въпреки това не един историк е бил подведен в собствените си изследвания, осланяйки се на авторитета на Херодот. Що се отнася до историята на българските земи в Античността, дискутирана е нуждата за създаване на особен подход за тълкуване на фактите: тук е особено важно да се има предвид, че за тракийските реалии историкът е ползвал главно устна информация на гърците, живеещи в черноморските колонии – източник, който вече предварително е бил тълкуван. В българската научна литература сведенията на Херодот за Древна Тракия и траките са преценени основно в два подхода: този на Хр. Данов (1936), който ги разглежда на позитивна основа; другият е на Ал. Фол (1976), който предлага принципа за отстраняване на местното елинско тълкуване. Изследователите, които се занимават с анализ на тракийската древност, най-общо склоняват към единия или другия подход.

На Цицерон дължим квалификацията, че Херодот е баща на историята (Cic. De leg. 1. 5: Aput Herodotum patrem histiriae ... sant innumerabiles fabulae). Херодотовата книга е първото прозаическо съчинение, достигнало до нас; тя е и първото историческо съчинение от Античността, което ние познаваме. В него историята на логографите бива преобразувана в историческа хронология. Въпреки че ще останат въпросите дали историята няма и други проявления, които отсъстват в Херодотовата История, Херодот от Халикарнас остава в началото на една от линиите на историческото изследване – покрай достоверното представяне на фактите и събитията от миналото, се излага и духът на времето.

Веселка Манавска

 Фрагмент от кн. 8 на ИсторияOxyrhynchus Papyri  2009, началото на 2 в.

 

Литература:

Херодот (превод Г. Кацаров, Б. Геров). – В: Извори за старата история на Тракия и Македония. София, 1915; 19492.

Херодот (превод Ив. Венедиков, Д. Бояджиев). – В: Извори за историята на Тракия и траките 1. София, 1981.

Херодот. История (превод П. А. Димитров). София, 1986; 20102.

Данов, Хр. 1936: Херодот като извор за историята на Тракия, Македония,. Пеония и Западното Черноморие. – ГСУ-ИФФ 32, 8-106.

Фол, Ал. 1976: Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия. 2. Тракийския логос на Херодот. – ГСУ-ИФ 67 (1973/1974), 7-25.

Богданов, Б. 1992: Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. София, 85-102.

Ботева-Боянова, Д. 2000: Проблеми на тракийската история и култура. София.

Legrand, Ph. 1932: Hérodote: Introduction. Paris.

Momigliano, A. 1961: Historiography on Written Tradition and Historiography on Oral Tradition. – Atti della Accademia delle Scienze di Torini 96: 1-12.

Fritz, K. von 1967: Die Griechische Geschichtsschreibung 1. Berlin.

Evans, J. A. S. 1982: Herodotus. Boston.

Immerwahr, H. R. 1986: Form and Thought in Herodotus. Cleveland.

Waters, K. H. 1985: Waters, Herodotos the Historian: His Problems, Methods and Originality. London and Sydney.

Hérodote et les peoples non grecs. Genève, 1990 (специално Asheri, D. Herodotus on Thracian society and history, 131-163).

Johnson, W. J. 1994: Oral Performance and the Composition of Herodotus’ Histories. – Greek, Roman, and Byzantine Studies 35, 229-254.

Bakker, E. J. (Ed.) 2002: Brill’s Companion to Herodotus. Leiden.

Asheri, D. 2007: A Commentary on Herodotus, Books I-IV. Oxford, 2007.