Царете и селяните общинници

През късната бронзова епоха (ХVІ - ХІІ в. пр. Хр.) по цялата територия на Европейския Югоизток настъпва съществена промяна. Селищните могили са напуснати, а новите селища израстват в равнините и долините. Напрегнатата военнополитическа обстановка, нарастването на населението и на трудовата му производителност, усложняват картината и довеждат до важни обществено-икономически и политически промени.

Най-важният резултат от тях е постепенното разлагане на родовото устройство и преходът от родовата към териториално-съседската община, която предполага и сериозни имуществени различия между отделните семейства, които я формират. Това разслоение в нейните недра разграничава две основни социални групи - аристокрация и общинници. С течение на времето диференциацията все повече се задълбочава, а рязкото противопоставяне нараства.

Консолидацията на благородническия елит се дължи на извънмерното съсредоточаване на икономическа мощ, която се реализира, чрез натрупване на средства за производство и преди всичко на земя. Очевидно аристокрацията се отделя от основната маса на населението чрез богатствата и стопанствата, които притежава и укрепва с нарастването на частната собственост. Освен територии, села, крепости, земя, добитък и т. н., в нейни ръце са военните, жреческите и съдебните прерогативи.

Върхушката всекидневно разширява правата си, защото е в състояние да упражнява господство върху непосредствените производители от цялото контролирано землище. Принудата се осъществява както извън икономически, чрез постоянни набези, погроми, терор, така и икономически. Локалните династи и техните обкръжения се разпореждат суверенно в подвластните им места и се превръщат във върховни собственици на всичко там.

От съвладелци в общинната организация отделните аристократи стават тотални собственици, а останалият колектив само номинално владее земята си. Именно отношенията собственик-владелец и господство-подчинение обуславят съсловния характер на тракийското общество.

По този начин аристократичният елит превръща всяка област в земя за грабеж, в източник на храни, разпорежда се еднолично и във всеки момент с добивите, с работната сила, с мъжете воини. Към хазните на тракийските династи текат всевъзможни данъци, а подвластното население, с различен статут на зависимост, е обременено с най-разнообразни натурални, трудови и ангарийни задължения, с военни повинности. То даже е принудено да дарява безвъзмездно господарите си. За тази икономика още Аристотел употребява термина „царска", за да я отличи по този начин от „полисната", т. е. от собствено гръцката, и същевременно да направи разграничението между „варвари" и „елини".

Наистина владетелят е върховен собственик на всичко и на всички. Той определя монополните дейности в най-важните клонове на стопанството. Той раздава земи на свои родственици, парадинасти, военни наемници-командири. По отношение на династическата хазна всички тези лица са владелци, но спрямо получените територии и производители (поданици), които работят в селските и занаятчийските отрасли, са собственици, които с брутален контрол и с груби мерки осъществяват правото си на власт.

В условията на териториалната община обаче „царската" икономика не е в състояние да развие стоково-паричните отношения, да създаде многопластова социална структура и частна собственост от полисен, т. е. от робовладелски тип, нито пък да организира такива градове.

На общинниците, които живеят в личните стопанства на аристократите или в именията на царете, по правило се иззема не само принадения, но и необходимия продукт. На практика всичко се превръща в лична собственост на династите и на техните приближени и води до възможно най-нисък жизнен стандарт на земеделците. Подобно е положението и на занаятчиите, които се трудят във владетелските работилници във временните резиденции, защото цялата им продукция остава за господарите. При това по-нататъшно социално разслоение явно личи тенденцията тази категория хора да се превърне в пълна собственост на аристократите.

Затворената общинна структура на тракийското общество изключва въвеждането на робски труд в основните клонове на производството - в земеделието и животновъдството. Съществуването на роби е допустимо единствено в богатите семейства и в големите имения. Както сочат някои сведения, там техният брой е незначителен, а ролята им се свежда до това да бъдат лична прислуга или помощен персонал.

Несъвместимостта на несвободните с обществения строй се вижда и от факта, че страната става износител на робска работна ръка за гръцките полиси, за някои източни държави,  а по-късно за Рим и за Италия. Още Херодот съобщава, че траките продават децата си в робство. Подобна е съдбата и на военнопленниците им, търгувани в съседните елински колонии.

Панорамата от края на ІІ и през І хил. пр. Хр. разкрива система от селища, в която се открояват две основни групи - първите открити или незащитени, вторите - укрепени. По-голямата част от населението действително живее на места, които се намират в равнините и низините, по ниските полегати склонове на предпланините, на удобните речни тераси. Те не са защитени със стени, не са оградени с валове или с дълбоки ровове.

Укрепените селища не са еднотипни. Те се различават по произход, по функционално и по социално предназначение. Голяма част възникват като крепости-убежища по естествено защитените планински места и по труднодостъпните върхове. Стените им са изградени от ломени, необработени камъни без спойка и следват очертанията на терена. Те се срещат по цялата територия и служат не толкова за постоянен живот, колкото околното население намира закрила там в случай на опасност

Други крепости възникват по стратегически съображения. Те охраняват пътища, проходи, гранични места, удобни за десант морски брегове. Естествената им защита е подсилена от каменни стени. Тези укрепени места нямат особено икономическо значение, защото са далеч от селищата и побират временни или постоянно пребиваващи в тях военни гарнизони.

Тракийските земи познават и крепости-селища. Гръцката дума за тях е „тюрзис", чието значение на български език е „кула". Това е типичната за местните династи резиденция, която е добре охранявана чрез стража и бойни поделения. Обикновено подобни пунктове се строят извън населените места. Характерен пример в това отношение дава царят на одрисите Котис І, който през ІV в. пр. Хр. издига във владенията си ред такива временни местоживелища.

Поради липсата на постоянен център (столица), както за одриската държава, така и за отделните тракийски царства, фактически „тюрзиси"-те се оказват средища за контролиране на територията им, за упражняване на военно-политически и на административно-военен контрол. Значението им нараства, тъй като там се съсредоточават не само семействата на владетелите, но и представителите на аристократичния елит, с който те се ограждат.

Най-добре проучения засега подобен двусъставен царски център е Севтополис на левия бряг на р. Тунджа, край гр. Казанлък (днес под водата на язовир „Копринка"). Той е основан от тракийския владетел Севт ІІІ (±330 - 302/301 или 297 г. пр. Хр.), който по подобие на другите елинистически царе му дава името си. Особено важен в политическо и в религиозно отношение е укрепеният квартал на града. В тази вътрешна крепост-цитадела се намира и кулата на династа. Същевременно производителите общинници - селяни и занаятчии, живеят извън външните крепостни стени. По този начин царската резиденция се оказва ядрото, около което се оформя селището с подчертан градски облик.

За да подхранва действителното самочувствие на управлението си, царят, а и локалните тракийски първенци ежегодно правят ритуална обиколка на подвластната им територия и на поданиците си. В този преход те задължително са придружени от ударния конен отряд на аристократичната знат. В социален план обредният обход на владетеля проследява пътя на неговата еволюция, заедно с еволюцията на обществото. Пътешествието обединява в едно цяло вселената, обозначава четирите посоки на света и неговата хоризонтална структура, понеже точно землището на държавата се възприема като ритуално изображение на вселената, отъждествявана с посетените царски градове - временни резиденции.

Обхождането на територията има и чисто сакрален характер, защото линията на движението и нейното затваряне я отделят от всичко външно и като я освещават, я предпазват от неподредения хаос. Освен това чрез обиколката династите възпроизвеждат възраждането на природата, както и собственото си възраждане. По този начин се стимулира движението на космическите сили, смяната на годишните времена, раждането на сезоните.

Димитър Попов